Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
Не шивачка, ами направо артистка!
— Василий Дмитриевич почина от инфаркт — сухо й съобщих аз. — Умрял е недалеч оттук, в двора като скитник. Впрочем, като се има предвид спецификата на неговата работа, може да се предположи всичко, даже и това, че е загинал при изпълнение на задача. Вие нали знаете с какво се е занимавал?
— Не — поклати глава Валентина. — Странно, такъв здрав мъж и изведнъж — инфаркт…
— Отдавна ли се познавахте?
— Не много. Малко повече от половин година. А като се вземе предвид колко рядко се виждахме…
— Какво ви свързваше, Валентина Николаевна? — зададох неудобния въпрос колкото се може по-любезно.
— Чисто приятелски отношения — бързо каза тя. — Ние сме духовно близки хора.
— Шивачка и полковник от разузнаването? — не удържах иронията си.
— Защо не? — засегнато възрази тя. — Да не мислите, че като съм шивачка, съм и пълна глупачка?
— Не, разбира се, въобще не се съмнявам, че сте били близки. Нещо повече: имам неоспорими доказателства, че сте били в интимна връзка със Скворцов.
Лицето й пламна. Не знам наистина какви емоции предизвикаха този прилив на кръв — срам или досада и озлобление.
— Повярвайте ми, Валентина Николаевна, аз не съм частен детектив, нает от законната съпруга на Скворцов. Представител съм на Прокуратурата на Русия и не се занимавам с прелюбодейци. И ако в хода на нашия разговор науча някои интимни подробности, няма да пиша за тях в стенвестника на вашето славно ателие. Любовникът ви е работел в разузнаването и тъй като е умрял извън семейния кръг и без служебно завещание, прокуратурата и Генералният щаб се интересуват какво е правил полковник Скворцов в онези промеждутъци, когато е излизал от службата, но не се е прибирал вкъщи. Защо ви трябваше да завъртате главата на разузнавач, Валентина Николаевна? С тиловите офицери е далеч по-спокойно…
Ковалевска този път беше самата сериозност и, кой знае, може изобщо да не се преструваше.
— Извинете, Александър Борисович, но и вие искате почти невъзможното.
— Не разбрах.
— Да не мислите, че е лесно да кажеш на човек, когото виждаш за първи път в живота си: да, аз му бях любовница. А колкото до офицерите от тиловите служби, не съм ви лъгала. Те са предимно семпли момчета и интересите и нуждите им са съответстващи. А аз, каквото и да си мислите за мен, обичам интелигентни мъже… Не съм вече на седемнадесет години, когато вървиш, а подир теб се облизва всичко, що носи панталони. И ако солиден, семеен мъж ми е обърнал внимание, значи нещо не му е достигало вкъщи. Не е ли така?
— Съгласен съм. И ви изслушах търпеливо, макар и да не се каня да ви подлагам на обществено порицание. Интересува ме с кого се е срещал у вас, какви разговори е водил, от какво е умрял? Нали той умря у вас?
— Откъде знаете?
— Има основателни причини да предполагаме, основани на резултатите от изследването на тялото. И вероятно, ако вземем проби от вашите подове и килими и ги съпоставим с частиците, намерени в дрехите на убития, предположенията ще станат доказателства. Това ли искате?
— Не!
— А вдовицата иска.
— Вие… ще ме издадете ли?
— Не ми се иска, а сигурно не е нужно и на покойния.
— Да… да, правилно!
— Но аз трябва да получа от вас сведенията, които са ми необходими, Валентина Николаевна, иначе ще позволя на вдовицата да ви намери и да ви съди за неоказване на помощ. Между впрочем тя ви познава по лице…
— Откъде?
— От снимките — подхвърлям аз.
Както и предполагах, тя разбра и не задаваше повече въпроси. Помоли да запуши, при положение че си беше вкъщи, и започна да говори:
— Да, снимките… Заради тях стана всичко. Той дойде вечерта напрегнат, почти зъл…
— Коя вечер? На коя дата? — уточняващо попитах аз, макар че времето на смъртта на Скворцов беше известно. И все пак, знаеш ли… Ами ако е нощувал у Ковалевска?
— Вечерта на осемнайсети ноември. Него в това отношение, е — в леглото, го биваше. А вкъщи навярно не си го получаваше… Често пъти, когато се срещахме, първо отивахме в спалнята, а едва после започваше напълно светската вечер. И оная вечер също, само че той не беше весело-възбуден, както обикновено, а… някак бодлив, настръхнал. Каза ми, хайде, Валюша, страхувам се, че после няма да ни е до това. И ме помоли още: ти, казва, пренощувай при брата, защото днес ми се иска да приключа един въпрос, после ще решим нещо за по-нататъшния ни живот…