Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Влезе Исак, следван от един еркинландски страж.

— Викал си ме, господарю! — каза воинът.

— Да. — Фенгболд посочи стареца. — Отведи този дъртак. Бъди строг с него, но не го наранявай. Искам пак да си поговоря с него по-късно. — Херцогът се обърна към тритинга. — Трябва да си поприказваме за някои работи, Леждрака. — Стражът повлече кмета навън. Фенгболд доволно наблюдаваше действията му. — Кмет, а? — изсумтя той. — В теб няма нито капка господарска кръв, селяко.

Сълзящите очи на стареца се отвориха широко, вперени във Фенгболд. За миг изглеждаше, че ще направи нещо безумно, но вместо това той поклати глава като човек, който се буди от сън.

— Брат ми беше благородник — каза той дрезгаво и нов поток сълзи обля бузите му. Войникът го сграбчи за лакътя и го измъкна от палатката.

Леждрака безочливо погледна Фенгболд и изсумтя:

— „Не го наранявай“! Мислех, че си по-корав, живеещ сред камъни.

Бавна пиянска усмивка се разля по лицето на Фенгболд.

— Думите ми бяха „Бъди строг с него, но не го наранявай“. Не искам остатъците от хората му да знаят, че ще каже и майчиното си мляко, щом поискам. А може да се окаже полезен за мен или като доносник, или като шпионин сред хората на Джосуа. Ония предатели приемат всеки, който се измъкне от ужасния ми гняв, нали така?

Тритингът го погледна накриво.

— Нима мислиш, че моите конници и твоите въоръжени градски хора не могат да смажат неприятелите на твоя крал?

Фенгболд размаха предупредително пръст.

— Никога не изхвърляй едно оръжие. Не знаеш кога може да ти потрябва. Това е поредният урок, който ми преподаде незрящият глупак Гутулф. — Той се изсмя и размаха чашата си. Пажът му припна към каната с вино.

Навън се спусна мрак. Палатката на херцога грееше в пурпурно — тлееше като заровен в пепелта на огнището въглен.