Пазачът на фара [bg]

– Казвам се Паула.

Придърпа един стол до леглото на тъмнокосото къдраво момче и направи знак на Йоста да последва примера й.

– Как се казваш?

– Юн – отвърна той тихо, без да посмее да я погледне в очите.

– Как се чувстваш?

– Горе-долу – каза Юн, играейки си нервно с ръба на одеялото.

– Ама че работа.

Тя се съсредоточи изцяло върху Юн, но видя с периферното си зрение, че другите момчета слушат внимателно.

– Да... – промълви той и погледна нагоре към нея. – Ти истински полицай ли си?

Паула се засмя високо.

– Разбира се, че съм. Не приличам ли на полицай?

– Не, не съвсем. Знам, че има момичета полицаи, но ти си толкова малка.

Юн се усмихна смутено.

– Трябва да има и малки полицаи. Представи си, че се наложи да пропълзим в някое тясно място например – каза тя и Юн кимна, сякаш това беше нещо напълно естествено.

– Искаш ли да видиш полицейската ми значка?

Той кимна ентусиазирано, а другите момчета изпънаха вратове.

– Йоста, можеш да извадиш и твоята, за да видят и другите.

Йоста се усмихна, изправи се и се обърна към най-близкото легло.

– Леле, изглежда точно като тези по телевизията – каза Юн.

Той разгледа значката и след малко я върна.

– Намерили сте нещо доста опасно. Надявам се, че вече сте го разбрали – каза Паула, като гледаше да не звучи строго.

– Мм...

Юн отново сведе поглед и се зае с одеялото.

– Но никой не ви се сърди. Нито родителите ви, нито учителите, нито ние.

– Мислехме, че е нещо сладко.

– Да, прилича малко на прахчето в онези летящи чинии – каза тя. – Сигурно и аз щях да се объркам.

Йоста отново бе седнал на стола си и Паула изчака, за да му даде шанс да зададе някой въпрос, но той като че смяташе да я остави да води разпита. Тя нямаше нищо против. Винаги бе имала усет към децата.

– Татко казва, че е било дрога – каза Юн и подръпна един стърчащ конец.

– Да. Ти знаеш ли какво е дрога?

– Нещо като отрова, само че не умираш.

– Може и да е смъртоносно. Но си прав, че е като отрова. Затова е важно да ни помогнете да разберем откъде се е взела, за да предотвратим натравянето на още деца.

Паула говореше спокойно и приятелски и Юн започваше да се отпуска все повече.

– Сигурно ли е, че не ни се сърдите?

Момчето я погледна в очите. Долната му устна леко потрепваше.

– Напълно сигурно. Честен кръст – каза тя, като се надяваше, че този израз не е безнадеждно остарял. – Мама и татко също не се сърдят. Просто са притеснени.

– Беше при блоковете в квартала – каза Юн. – Играехме тенис на една стена там. Всъщност малко встрани от блоковете. Там има една фабрика, или поне прилича на фабрика. Стените й са високи и няма прозорци. Няма какво да счупиш, без да искаш, затова играем тенис там. После, докато се прибирахме, търсихме бутилки за рециклиране в кошчетата до блоковете. Там намерихме пликчето. Помислихме, че е нещо сладко.