Смъртта на светлината [bg]

Вайкъри замълча умислен. В мига на мълчание Дърк чу отвън пронизителния вой на вятъра на Ворлорн.

— Джаан — каза той след малко, — все пак трябва да решим къде отиваме. Трябва да приберем Гуен в някое убежище. Някъде, където да я настаним удобно, където няма да я притесняват. Може би лекар, който да я прегледа.

— Не знам за лекари на Ворлорн — отвърна Вайкъри. — Все пак трябва да закараме Гуен в някой град. — Помисли малко. — Есвоч е най-близкият, но е развалина. Значи Крайн Ламия е най-добрият ни избор, мисля, тъй като е вторият най-близо до Предизвикателство. Обърни на юг.

Дърк зави в широка дъга, плъзна въздушната кола нагоре и пое към далечния хребет на планинската стена. Смътно помнеше курса, който Гуен бе прелетяла от блестящата кула на см-Емерел до пустинния град на Даркдаун и неговата безрадостна музика.

Докато летяха към планините, Вайкъри отново изпадна в униние, загледан сляпо в чернотата на ворлорнската нощ. Дърк, който вече ясно съзнаваше какво преживява мъжът до него, не се опита да наруши меланхолията му, а се смълча, потънал в своите мисли. Чувстваше се много отслабнал; болката в главата му се беше върнала и пулсираше, и изведнъж усети, че устата и гърлото му са пресъхнали и раздрани от жажда. Опита се да си спомни кога за последен път е поемал храна или вода и не успя. Някак си бе изгубил всякакъв усет за време.

Могъщите въглени върхове на Ворлорн се извисиха близо и под тях и Дърк подкара въздушната кола на Брайт по-нависоко, за да прелетят над тях, а нито той, нито Джаан Вайкъри все още не бяха казали и дума.

Чак след като планините останаха зад тях, а джунглите под тях, каваларът проговори отново, и то само за да даде кратки указания за точния курс. След това отново потъна в мълчание и в мълчание прелетяха самотните последни километри до крайната си цел.

Този път Дърк знаеше какво да очаква и се заслуша. Музиката на Ламия-Байлис стигна до ушите му, смътно ридание, понесено от вятъра, много преди самият град да се издигне от лесовете и да ги погълне. Извън бронираното им убежище нямаше нищо освен пустошта: сплетените нощни гори под тях, рехавите звезди и празното небе горе. А нотите на мрачно отчаяние все така прииждаха, и говореха, кънтяха и изпълваха душата му със скръб.

Вайкъри също чуваше музиката. Погледна Дърк и каза:

— Този град е подходящ за нас, точно сега, т’Лариен.

— Не — отвърна Дърк, твърде високо. Не искаше да го повярва.

— За мен тогава. Всичките ми усилия станаха на пепел. Хората, които мислех да спася, вече не са спасени. Брайт вече могат да ги избият когато им скимне, корариел на Айрънджейд или не. Не мога да ги спра. Гарс би могъл навярно, но какво може да направи един мъж сам? Може и да не се опита дори. Беше моя мания, изобщо не беше негова. Гарс също е отчаян. Ще се върне на Висок Кавалаан сам, мисля, и ще слезе сам в крепостите на Айрънджейд, и съветът на висшеобвързаните ще му отнеме имената. И трябва да намери нож, и да изтръгне жар-камъните от гнездата им, и да носи празно желязо около ръката си. Неговият тейн е мъртъв.