Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Ух... ох... уф... Кицум, нека... спрем... нека си починем, Кицум! Като излезем ще ти дам...

- Дръгливия си задник ли? - злобно я прекъсна клоунът. -Или златото? Златото ще го поделим поравно, ненаситнице алчна! А задникът ти и на онзи свят не ми е потрябвал! Ахата! Ако тази кучка продължи да хленчи, застреляй я... Млък, Нодлик! Ти си следващият! Ако тъпото ти гадже не се стегне, по-добре да изскачаме навън - под Пороя! Виждал ли си тарлинги, а?!

Ахата вдигна поглед. Кицум държеше фенера пред лицата им. Очите на двете жени се срещнаха и Евелина тутакси млъкна. Продължиха.

Ахата чуваше как клоунът едва чуто си шепне:

- Странно... Тарличината е съвсем прясна... а миризмата липсва. Чудна работа...

...Пороят зашумя отгоре. Не го чуха. Ала вместо това усетиха върху слепоочията си неприятен натиск, който се превърна в тъпа болка и почна като дървояд да си пробива път през костите на черепа към мозъка. За Ахата земният слой отгоре внезапно стана прозрачен...

Врящите в космати кълба облаци сякаш дращеха върхарите на гората. Острите клони се впиваха като копия в тлъстите кореми на облаците, сякаш нападаха ловна плячка. Успяха да разпорят търбусите им, черната маса отгоре се сгърчи и със стон избълва съдържанието си. Върху почвата плисна отровно зелена гнилоч, подобно кръв от рана. Струите удариха гората като камшици и дърветата мигновено се разтрепериха като от болка. Клоните се сплитаха, всеки опитваше да се скрие под другия, да избегне парливите капки...

Ала въпреки конвулсиите си, дърветата не се разпадаха, нито се топяха като восък на свещ. За разлика от фургона и труповете на конете. Всяко нещо, докосвано от човешки ръце, се запалваше с призрачен зеленикав огън, разкашкваше се в гнусна отровно зелена каша, после се избистряше и попиваше в земята. Всичко, белязано с проклятието на човешките ръце -дрехи, багаж, някога хранени и галени коне, случайно докоснати камъни даже - всичко изчезна...

Земният пласт над Ахата помътня. Милиони тънки като косъм струйки се просмукваха надолу, настойчиво издирвайки път към бягащите си жертви.

- Бягайте! - шепнешком възкликна Дану. - Капките ни търсят! Ако ни намерят...

Нямаше нужда от уточнения.

Изцапани с кал и глина, на четири крака, артистите чевръсто запълзяха по тунела. Пороят се усилваше, облачният фронт бързаше напред, нетърпелив да застигне някой друг злощастник. Горящият под убийствените струи фургон се скри зад дърветата.

Ако тунелът на тарлингите не бе свил надолу, нямаше да успеят.

Трескаво се спускаха все по-дълбоко. Отгоре се чуваше бясното фучене на вятъра. Пороят напредваше на запад по-бързо от атакуваща конница.

През този вой Ахата стреснато различи нещо като песен - унила, виеща... зловеща. Някой повтаряше слова, някъде далеч... Не, изобщо не бе далеч!

Момичето Дану не се замисляше над ненадейната си способност да вижда през земята. Бе твърде уплашена. Но пък надолу нищо не се виждаше. Там мракът бе пълен.

Виж, горе...