За честта на крадеца [bg]

— Забравяш — възразих, — че аз правя точно това. Непрекъснато.

— Е, ти си глупак. — Джелем поклати глава. — Хората, които искат книгата, няма да си търсят белята като тебе. От самото начало са разбирали колко висок е залогът, докато ти тепърва започваш да проумяваш рисковете.

— Хайде, кажи ми най-после какво й е особеното на тая скапана книга.

Джелем сложи чашата на масата и взе книгата. Кориците й проскърцаха тихо, сякаш се възмутиха.

— Както вече ти обясних — той започна да разгръща коравите листове със смущаващо безразличие към окаяното им състояние, — още не съм съвсем сигурен какво съдържа. Изписването е особено и още не съм го проумял докрай. Да не говорим, че онова, което смятате за теория на магията във вашата империя, все още ме озадачава понякога. Джанската магия изобщо не е толкова чудата.

— Не си търси оправдания — скастрих го. — Говори по същество.

Той помълча колкото да ме опари с поглед и продължи да разлиства книгата.

— Това е личен дневник. Част от написаното е посветено на политиката в императорския двор, друга част — на магията. Трудно се различават. Йоклаудия е прескачала от тема на тема като развълнувано дете — подобно на мнозина други в империята, тя явно никога не е изучавала реторика. Но когато споменава магия, няма съмнение, че мисли за имперската разновидност. Пък и става ясно, че Йоклаудия Неф е била сред личните съветници на императора в магическите дела, част от кръга на най-приближените. Когато е искал на нещо или на някого да бъде наложено заклинание, тя е била сред хората, на които е разчитал. Сведения, наказание, отбрана, влияние… Вършила е всичко това за императора.

Подсвирнах тихичко.

— Ама че Недостижима…

— Такава е трябвало да бъде, за да прави заклинания за императора или върху самия него. Но не това е най-интересното в книгата.

— Така ли?

— Точно така. — Той ми подаде книгата и посочи едно място на отгърнатата страница. — Прочети този текст.

Оказа се, че книгата не е толкова зле, колкото си представях. Държал съм религиозни и исторически писания, които бяха по-скоро гнилоч, отколкото книги, а повечето от тях не бяха и на една трета от годините на тази. Да, имаше следи от вода — и стари, и нови, тук-там мастилото бе избледняло, а подвързията — разхлабена. Но книгата си бе цяла и годна за четене. Ако не бяха следите от калта в Изтърбушеното, можех да os заблудя, че досега е съхранявана в библиотека.

Завъртях книгата към светилника. Джелем беше прав за ужасното изписване. Йероглифите бяха стилизирани и изписани твърде небрежно. Трудно различавах в тях смислени знаци.

— Я да видим… — промърморих. — „Открих, че все още имам затруднения с третия дял на… заклинанието. Дали е възможно пречката да е в насочването? Вероятно, но подозирам, че по-скоро се дължи на самата същност на магията. Съгласно Теоремата на Хистия…“

Погледнах Джелем.

— Каква е тази Теорема на Хистия?

— Бъди по-търпелив. Чети нататък.