Нови римски разкази [bg]

- Госпожице, това е сметката. Трябва да платите, преди да излезете. Повече не мога да чакам.

Сметката беше във въздуха, в ръката на хазяйката. Сега ми се струваше, че по силата на естествеността, която стъпка след стъпка ме доведе в това антре, се налагаше да взема сметката, да извадя парите и да платя. Чувствах се длъжен да го направя и така сторих. Беше малко повече от десет хиляди. Измъкнах от портфейла банкнотата, увих я в сметката и я пъхнах в ръката на хазяйката надменно и авторитетно:

- Добре, добре, ето ви парите, а сега си вървете.

Пупа възкликна с благодарност:

- Оо, господин Паолино, не биваше вие...

Хазяйката се обърна сухо към Пупа:

- Останалото ще ми го платите, когато имате - и се скри.

Поради готовността, с която реагирах, се чувствах смелчак като никога; така се чувства всеки мъж, след като е направил великодушен жест - по-ободрен отколкото след освежителен душ. Отвратен, възкликнах:

- Тази хазяйка, каква вещица!

Пупа стана и изчезна в коридора.

Ето ме пак сам, отново изоставен, зарязан по същия тих, внезапен, необясним начин. Мина навярно половин час. През това време чувах в дъното на коридора същото бързо и сподавено шептене на двама души, които се консултират с тих глас. После измина още половин час в дълбока тишина, все едно в апартамента бях останал само аз. Цялото тяло ме болеше заради провесените на високия твърд сандък крака. Станах и започнах да се разхождам из антрето. И подтикнат от самата естественост на ситуацията, се реших да измина коридора на пръсти. Съвсем малко светлина се процеждаше от една полуотворена врата, предпазливо я побутнах и надникнах. Стаята беше гола и много бедна, точно под наем, с вечните стари тъмни мебели с износена тапицерия; откъм прозорците без завеси струеше тъжна спокойна светлина. И изтегната на желязното легло, бездейно, в четене на илюстрирано вестниче, видях Пупа. Четеше тя, полунеграмотната, потънала в заниманието си, със сключени вежди, навярно сричайки буква по буква. Честна дума, от смайване за момент останах със зяпнала уста. Значи аз чакам в антрето, а в това време тя спокойно се забавлява с комикси. Най-после успях да си върна говора:

- Но как, аз стоя в антрето, чакам, а в това време вие...

Тя скочи и припряно подхвана:

- Моля ви, господин Паолино, идете там, ако госпожата ни види, ще пострадам...

- А телефонния разговор...

- Идете в антрето, аз веднага ще дойда.

Трябваше да я попитам: „Ти ли си луда, или аз съм луд?“, но не ми достигна присъствие на духа. Върнах се в антрето и чакането започна отново. Първо минаха обичайните десет минути, които всички са склонни да изтърпят, чакат ли жена; после минаха още десет и още десет, които не биваше да минават, и още десет напълно извън програмата. Потях се и ми беше студено; струваше ми се, че съм пораснал в дрехите си, че обувките ми ще се развържат сами, не разбирах вече нищо. Най-после се появи пак намръщената хазяйка: