Санаториумът [bg]

— Няма го — той също изважда фенерче от джоба си и го включва. — Не фигурира и в топографското проучване, което направихме преди обновлението.

Лукас се опитва да не показва страха си, но Елин го усеща. Нервното движение на гърдите му издава повърхностното му дишане.

— И не си забелязвал да има изход навън? Някакви необичайни постройки?

— Нищо. Изходът сигурно е блокиран, освен ако не е на няколко километра, но няма логика, предвид на това, за което е използван.

— Тогава знаеш за какво е използван?

— Не мога да кажа със сигурност, но в Лейзин е имало няколко санаториума с тунели. Използвали са ги да носят храна и запаси право в сградата, но също и… — чертите на лицето му се изопват — да изнасят мъртъвците, за да ги скрият от очите на другите пациенти.

Елин се замисля върху думите му. Ако това е вярно, тогава как така Лукас не знае за съществуването на този тунел? Със сигурност би трябвало да е отбелязан някъде и да са говорили за него. Освен ако тунелът не е бил потулен по някаква причина.

— Може би и лекарите, които видяхме на онези снимки, са го използвали — казва тя и изпитва чувство на гадене при мисълта. — Затова не е отбелязан никъде.

— Възможно е.

Елин тръгва. Усещането на тревожност се засилва с всяка измината крачка.

Няколко метра по-нататък ясно се вижда, че тунелът се разделя на две. В дясната страна са изсечени стъпала, а вляво — равна пътека.

— Знаеш ли защо е построен така?

Лукас кимва. Вратът му е толкова изопнат, че вените сякаш ще изскочат от кожата.

— Тази страна, пътеката, ако е същата като онази в Лейзин, е била използвана за изнасяне на труповете с моторизирани вагонетки. Стъпалата отстрани са за персонала.

Иска й се да не беше питала. Елин продължава да върви. Лъчът на фенерчето едва пронизва мрака. Все още не вижда нищо, никакви следи от обитаване. Никакви следи Марго да е била тук.

Погрешно ли е преценила? Ами ако тунелът изобщо не е свързан с убийствата?

И после забелязва, че лъчът на фенерчето на Лукас е престанал да се движи.

Спрял е, фокусиран върху нещо отпред.

— Тунелът — прошепва той. — Разширява се, тук.

Елин пристъпва няколко крачки напред, като размахва фенерчето наляво и надясно.

Лукас е прав. Тунелът се разширява и после отново се стеснява по-нататък. Елин се приготвя да тръгне, когато светлината на фенерчето улавя нещо — проблясък на метал, на половин метър от нея на земята.

Тя се приближава и насочва лъча на фенерчето. Обзема я тревога. Сцената пред нея се осветява. Металът е част от вагонетка. Отгоре има гумено покривало, грубо отметнато назад. Отстрани е прикрепено въже и има още две в горната и в долната част.

Елин застава абсолютно неподвижно и преценява онова, което вижда. На дъното на вагонетката са разхвърляни няколко брезентови чувала, хавлии и бутилки вода, а вляво от нея — масичка, отрупана с метални инструменти — клещи, ножици, нож.

По повърхността им има петна от кръв, тъмни, лъскави.

Елин закрива с ръка устата си. Тук се е случило. Тук е била осакатена Лори, преди да умре. И Адел.

Тя се втренчва. Образ след образ изпълват съзнанието й. Дланите й са потни и хлъзгави около фенерчето.

— Тук… — Лукас не довършва изречението, изглежда ужасен.

— Да — гласът на Елин трепери. — Идеалното място. Достатъчно пространство, уединение. Лесен достъп до… — тя млъква, когато долавя нещо — друга, по-силна миризма.

Зловонието на мухъл през последните няколко метра в тунела се заменя с нещо друго — смрад на разложение. На плът и нещо металическо.

Елин пристъпва напред. Дишането й е повърхностно и учестено.

Миризмата сигурно е от кръвта по инструментите, която Марго се е опитала да почисти, но без вентилация се е задържала в пукнатините.

Елин се готви да се обърне към Лукас, когато я забелязва — напъхана в завоя на тунела в най-широката му част.

Тя се смразява и я разтърсва силна вълна на гадене.

Не е възможно.