Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
Ако не беше тази ужасна издънка на испанския разбойник, той щеше да остане при бригадата си и да продължи да воюва. Уелингтън никога нямаше да му възложи тази дипломатическа мисия, ако не беше благоприятният случай с Тамсин.
Тамсин не подозираше нищо от мислите му, когато седна в колата при треперещата от студ Хосефа и огледа внимателно сандъците със злато и скъпоценности, скрити под седалките. Колата беше много тясна. Досега Тамсин не беше забелязала това, защото през повечето време яздеше любимия си Цезар, а Хосефа седеше сама на задната седалка. Но днес щяха да прекосят някаква дива и опасна местност и полковникът имаше право да вземе предпазни мерки. Затова тя се сви в един ъгъл на седалката и остави колкото се може повече място за Хосефа. Двата заредени пистолета бяха близо до ръцете й. Ако ги нападнеха, Хосефа щеше да ги зарежда един след друг.
Габриел провря глава през прозореца.
— Тръгваме. Наред ли е всичко вътре?
— Колко време ще пътуваме през мочурището? — поиска да узнае Тамсин.
— Нямам понятие. — Той отдръпна глава. — Полковник, момичето иска да знае докога ще пътува в каретата.
— До Бодмин са двадесет и една мили — отговори Джулиън и възседна коня си. — След това може отново да язди, щом така й е приятно. След тресавището до Трегартън остават само дванадесет мили.
Тамсин кимна доволно. Беше ранно утро и до вечерта щяха да изминат оставащите им тридесет и три мили; по пътя от Лондон дотук бяха изминавали по около четиридесет мили на ден, макар и по павирани пътища с редовна смяна на конете.
Когато оставиха зад себе си полуразрушената кула на замъка Лоунстаун, стана ясно, че тесният, неукрепен път през тресавището Бодмин не беше особено добър. Това беше прастар път, известен като цинковия, защото някога по него са пренасяли глина и цинк от мините на Фоуей през тресавището към Южна Англия. От двете страни на пътя чак до хоризонта се простираше тъмна мокра земя. Оскъдните дървета бяха разкривени от вечния вятър, гъстите храсти и жилавите треви се бяха вкопчили в торфената почва. Кочияшът поддържаше добро темпо, но когато изкачваха стръмни възвишения, а после отново се спускаха към равното тресавище, трябваше да забавя. Железните колела превръщаха влажната земя в езеро от тиня. От време на време колата се хлъзгаше, а понякога дори спираше за малко.
Винаги когато затъваха в тинята, кочияшът ругаеше с най-груби думи и плющеше с камшика си. Той се оглеждаше страхливо, пушката лежеше на коленете му, готова за стрелба. Габриел и Джулиън яздеха от двете страни на колата. И те бяха приготвили пушките си, пистолетите в коланите им също бяха заредени. Широкополите шапки бяха спуснати над очите, яките на наметките вдигнати, за да ги пазят поне малко от дъжда и пронизващия вятър.
Двамата яздеха в мрачно мълчание, постоянно нащрек. След цели пет часа, които им се сториха една малка вечност, най-после прекосиха тресавището, без да видят дори следа от опасните разбойници. Не срещнаха и други пътници.
Конете изгърмяха надолу по стръмния хълм и влязоха в градчето Бодмин. Тамсин скочи с облекчена въздишка от каретата, когато спряха в двора на странноприемницата. Чувстваше се много зле от друсането, главата й бучеше. Огледа се, за да види нещо от града, но под непрекъснатия дъжд можа да различи само неясните очертания на сиви шистови покриви и сиви стени, които покриваха ниския хълм.
Полковникът слезе от коня си и отиде при нея. Погледна внимателно в лицето й и установи, че е бледа, а под бадемовидните очи са се врязали дълбоки сенки.
— Уморена ли сте?
— Не, всъщност не. Май ми се повръща. Сигурно е от друсането в колата. Не понасям да пътувам по този начин.
— Ще признаете обаче, че днес беше необходимо.
Тя вдигна рамене.
— Не видях нито един от вашите пътни разбойници, полковник.