Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
— Момиче, днес ще пътуваш в колата. Така заповяда полковникът.
— Откога е почнал да дава заповеди? — попита сърдито Тамсин. Това беше капката, която преля чашата на търпението й. — Нямам намерение да се мятам по седалките и да дишам спарения въздух. Ще се разболея!
Тя слезе след Габриел по скърцащата стълба, прекоси оскъдно осветеното антре и излезе в мрачния двор на гостилницата, където ги чакаше пощенската кола, с която бяха тръгнали от Лондон. Оборските ратаи тъкмо запрягаха конете пред колата и завързаха Цезар зад тях.
Полковник Сейнт Симон стоеше до тях и наблюдаваше внимателно приготовленията за тръгване. Наметката му беше потъмняла от дъжда, от шапката му се стичаха вадички, но очевидно лошото време не му създаваше проблеми.
— Добро утро — поздрави учтиво той. — Надявам се, че спахте добре.
— Аз винаги спя добре — отговори тя. — Даже когато чаршафите са влажни. Дали някога ще престане да вали?
Мъжът се изсмя сухо.
— Да, разбира се, непременно ще престане. Една сутрин ще се събудите и ще видите през прозореца блестящо синьо небе и ярко слънце, птиците ще пеят и ще забравите дъжда. Това е едно от своеобразията на Англия.
Тамсин изкриви лице, защото не му повярва. Загърна се в наметката си и сърдито приглади мократа си коса.
Това не е време за малкото глухарче, помисли си внезапно Джулиън и му стана весело. Момичето изглеждаше повехнало и тъжно. Светлата коса беше потъмняла от дъжда, крехкото тяло беше скрито под тежката наметка, цялото й предизвикателно нахалство беше погребано под мрачния климат. Но като си помисли какво правеше в този момент бригадата му, доброто настроение отлетя някъде много далеч. Ако времето в Англия не й харесва, тя трябва да обвинява само себе си.
Колко ли време е трябвало на Тим, докато вразуми затъпелите след оргиите в Бадахос войници? Дали вече бяха потеглили на дългия път към Кампо Майор? Колко от приятелите му бяха живи и здрави? Тези въпроси не преставаха да го измъчват и трябваше насила да съсредоточи вниманието си върху предстоящото им тръгване и непосредствените си задачи.
— Искам тази сутрин да пътувате с Хосефа в колата — заяви кратко той.
— Габриел вече ми каза, но аз не искам. Предпочитам да се намокря до кости, но няма да се изпочупя крайниците в тази воняща тясна дупка. — Тя отиде при коня си и понечи да го отвърже.
Джулиън я задържа за рамото.
— Настоявам да седнете в колата, Тамсин.
— Защо, за бога?
— Ще прекосим тресавището Бодмин — каза той, сякаш това беше достатъчно обяснение.
Тамсин смръщи чело. Бяха пристигнали в Лоунстоун вчера рано следобед и полковникът беше настоял да нощуват там. С почти същия тон като сега беше обяснил, че на следващия ден ще прекосят тресавището Бодмин.
— Е, и какво от това, милорд полковник? — Тя изтри дъждовните капки от лицето си и го погледна с високо вдигнати вежди.
— Ами това, глухарче — отговори със същия тон той. — Моля ви да се качите в колата и да пазите проклетото си богатство. Ние с Габриел ще яздим до прозорчетата, за да го защитаваме, а вие ще се возите в колата с готово за стрелба оръжие.
— О! Значи в мочурището върлуват бандити? — Лицето й се оживи.
— Ние ги наричаме пътни разбойници — поправи я той с уморена усмивка. — Но те са също така диви и безогледни като вашите планински разбойници или разбойническите барони.
Тамсин реши да не отговаря на злобния му намек.
— Оръжията ми са у Габриел, отивам да ги донеса. — Тя се отдалечи бързо с леки крачки, окрилена от перспективата за малко разнообразие, което да съживи уморителното пътуване под дъжда.
Джулиън затропа с крака, за да прогони студа, и вдигна яката на наметката си. В мислите си провери запасите от оръжия. „Влезеш ли в Бодмин, излизаш от този свят“, казваха местните хора, когато се подготвяха да прекосят пустото тресавище, в което бушуваха ураганни ветрове. С изключение на годините в училище, Джулиън беше отраснал в Трегартън, провинциалното имение на семейство Сейнт Симон, с поглед към река Фоуей, и се чувстваше кореняк корнуолец също като собственика на гостилницата в Лоунстоун. Той буквално се беше сраснал с нравите и традициите на тази земя. Обичаше всяка тревичка, всяко цветенце в живите плетове. Радваше се, че отново ще види имението си, ще обиколи къщата си и ще препуска на воля из ливадите си. Трябваше да бъде честен към себе си и да признае, че този принудителен престой в Трегартън си имаше и добрите страни и му предлагаше подобаващо обезщетение.
Докато бяха в Лондон, той бе постигнал известен напредък по делата на Уелингтън. Обясни подробно на лордовете в Уестминстър защо херцогът спешно се нуждае от повече войници, оръжия и пари. Те го изслушаха със забележително внимание и му предложиха да се яви отново след месец, за да отговори на евентуалните им допълнителни въпроси, а те щели да обсъдят изискванията на херцога помежду си. Мелницата на правителството работеше бавно и Джулиън не очакваше да получи незабавен отговор. Той писа на Уелингтън, за да му съобщи новините; през юли възнамеряваше да се върне в Лондон и се надяваше да получи конкретни отговори. Знаеше, че политиката е важно нещо, но тя беше твърде бавна и досадна за мъжа, който обичаше мириса и шумовете на оръдията, предизвикателствата и лишенията на дългите преходи, шегите и дързостите, смелостта и глупостта на обикновените войници. Даже перспективата да заживее отново в собствения си дом и любимата страна не можеха да компенсират тази загуба.