Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
— Все пак предпазните мерки трябваше да бъдат взети — отговори сдържано той. — Влезте в странноприемницата и поръчайте отделна стая и храна. През това време аз ще се погрижа за конете.
— Тъй вярно, милорд полковник. — Тя отдаде подигравателно чест, после се поклони.
— Крайно време е да се научите да правите реверанс, глухарче — продължи той със същата небрежна сдържаност като преди. — Само оборските ратаи и полските работници вдигат ръка до челото си. Домашните прислужнички правят реверанс.
— Аз не съм прислужничка!
— Разбира се, че не сте — съгласи се той. После й обърна гръб, без да обръща внимание на опасните искри в очите й.
Тамсин прехапа сърдито долната си устна. След малко се обърна и се запъти към топлата странноприемница.
Собственикът не направи опит да скрие учудването си при вида на новодошлите. Закръглената испанска дама, загърната в безброй шалове и дантели, изля поток от неразбираеми оплаквания, на които огромният мъж отговори със също така неразбираеми думи. На всичкото отгоре той бе затъкнал в яркочервения ешарп на кръста си огромен двуостър меч. За негово облекчение дребната придружителка на двамата говореше английски и изказа съвсем обикновената молба за отделна стая, освежителни напитки и храна. Но и тя изглеждаше като чужденка. Дали заради късата коса или заради походката — с големи, полюляващи се крачки, които никак не подхождаха на жена. Костюмът й за езда беше най-обикновен, но начинът, по който го носеше, му се стори необикновен, макар да не можеше да обясни защо.
След тях обаче влезе лорд Сейнт Симон и гостилничарят веднага престана да си блъска главата. Завтече се към него, поклони се и изрази с внимателно подбрани думи радостта си, че вижда отново най-големия земевладелец в страната.
Джулиън свали ръкавиците си и отговори на поздравите с търпелива учтивост.
— Отведете ни в отделна стая, Сойер — помоли той. — Пътуването през тресавището беше ужасно и умираме от глад.
— Да, разбира се, милорд. — Гостилничарят отново се поклони.
— Веднага ще наредя да извадят от избата бутилка бургундско. Имам великолепен „Алокс Кортон“, останал ми е още от последната среща на господата. А… дамите… желаят ли чай?
— За мен кана ром — обяви тържествено Габриел, преди Джулиън да е успял да отговори. — И за жената също. Дупката в корема ми е като направена от оръдие. А ти, момиче?
— Чай — отговори Тамсин. — А може би ще изпия и чаша вино от запасите на полковника, ако той няма нищо против. — Тя дари смаяния гостилничар с ослепителна усмивка и той побърза да им отвори вратата към елегантно обзаведена стая с изглед към улицата. — Дано това успокои стомаха ми. Чувствам се като пребито куче. И за всичко е виновен ужасният път през онова прокълнато от бога тресавище.
Гостилничарят я зяпна смаяно. След малко се овладя и хвърли уплашен поглед към лорд Сейнт Симон, но той само каза:
— Бързаме, Сойер. Донесете ни табла с пастети и напитки.
— Тъй вярно, милорд. Веднага, милорд. — Гостилничарят се поклони дълбоко и излезе забързано от стаята.
— Моите поздравления, Тамсин. Успяхте да събудите любопитството на Сойер — каза Джулиън и иронично изкриви уста. — Ако сте имала намерение да се покажете като подозрителна млада личност и да предизвикате буря от клюки, успяхте да го сторите по най-добрия начин. Остава ви само да чакате бурята.
— Разбирам — промърмори отчаяно Тамсин. — Една английска лейди не говори такива неща.
— Почти никога — потвърди Джулиън и хвърли ръкавиците си на пейката под прозореца. После свали наметката си. — Но, както мама винаги казваше, от свинско ухо не можеш да направиш копринена чанта.
— О! — извика обидено Тамсин и възмущението изтри цялото й отчаяние. — Аз не съм свинско ухо!
Габриел стоеше с гръб към огъня и се топлеше. Вслушваше се в размяната на остроти с израз на умерен интерес. Още преди време беше решил, че не е необходимо да се намесва в защита на момичето, когато то страдаше от хапливите забележки на полковника. В много случаи дори го разбираше. Ако човек не беше свързан с душа и тяло със семейството на Ел Барон, беше съвсем естествено да се противи против въвличането си в това лудо приключение.
— Но сте още много далеч от Копринената чанта — отвърна хладно Джулиън.
— Е, това е ваша задача, нали? — попита разгорещено тя. Мъжът отговори само с небрежно кимване.
— Моята задача е да опитам. А вие се постарайте да запомните, че никога не съм ви обещавал успех.
В този момент влезе гостилничарят и я освободи от необходимостта да отговори. Тя отиде до прозореца и седна на пейката. Пред обкования с желязо прозорец, който гледаше към улицата, се виждаха хората, тръгнали по работата си. Дъждът очевидно не им пречеше, те бяха свикнали с него, защото тук валеше постоянно и това беше един от фактите на живота.