Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
Люси въздъхна и отново седна зад писалището си. Извади лист горещо пресована хартия в любимия й светлосин цвят, захапа крайчето на перото и се опита да намери най-подходящите и тактични думи, за да уведоми брат си за предстоящото им посещение в Трегартън.
Каква ли беше испанската дама? Дали беше красива? Млада или попрехвърлила годините за женитба? Сигурно беше млада, след като баща й е бил приятел на Джулиън. Брат й не обичаше да поема подобни поръчения, но чувството за дълг и отговорността не му бяха позволили да откаже. Може би бащата на дамата беше спасил живота му или нещо подобно.
Дали испанката беше красива?
Какво ли щяха да си помислят за нея в строгата, дори сурова среда на Корнуол? Там не обичаха чужди лица. Хората в родното й място живееха просто и не поддържаха връзки със света. Ами ако испанката не говореше английски?
Случилото се беше наистина необикновено. Тласкана от любопитство, Люси започна да пише. Изказа предположението на Гарет, че щом ще посрещне в дома си млада жена, Джулиън ще има нужда от компаньонка. Писа, че ще бъде много щастлива да поеме това задължение, за да угоди на милия си брат, и че много ще се радва да го види отново след толкова дълга раздяла. Писа още, че се надява да се е върнал в добро здраве и че му изпраща най-сърдечни…
Тук Люси спря и се замисли. Какво му изпраща? Любовта си? Не, това звучеше твърде преувеличено. Джулиън беше винаги мил с нея, но се държеше на разстояние. Никога не се колебаеше да отстоява авторитета си като неин по-голям брат и настойник, особено при редките случаи, когато тя се опитваше да се съпротивлява срещу строгите правила, които той и майка му бяха наложили за дъщерята на рода Сейнт Симон.
Тя се задоволи с най-сърдечни поздрави, посипа хартията с пясък, издуха го, сгъна листа, запечата го и тръгна да търси Гарет, за да го облепи с марки. Джулиън сигурно беше вече в Корнуол, тъй като писмото му беше изпратено миналата седмица. Следователно нейното писмо щеше да пристигне няколко дни след отиването му в Трегартън. Твърде късно, за да й изпрати отказ, пък и той беше много учтив, за да ги отпрати след пристигането им в Трегартън.
Лошото беше, че брат и можеше да бъде много хладен. Люси прогони тази неприятна мисъл и се зарадва на разнообразието, което щеше да й предложи това пътуване. А и Гарет щеше да бъде през цялото време с нея. Вече нямаше да отсъства по цели нощи и да ги прекарва кой знае с кого. Може би тя щеше да се научи как да му доставя малко повече радост… или поне да се преструва, че не се отвращава от сливането на телата им.
Когато отиде в спалнята си, за да се порови в гардероба си и да реши кои дрехи ще вземе в Корнуол, Люси беше много по-весела, отколкото сутринта.
Дали в тази ужасна сива страна най-после щеше да престане да вали? Тамсин стоеше до прозореца на малката си спалня в странноприемницата на Лоунстоун и се взираше в покривите от сиви плочки, които блестяха от дъждовните капки. Дъждът валеше непрекъснато, откакто преди две седмици бяха хвърлили котва в Портсмут. Това не беше силен, бурен дъжд като в Испания, а постоянен ръмеж, и студът беше толкова влажен, че проникваше до мозъка на костите й.
Хосефа, която събираше вещите им, непрекъснато мърмореше под носа си. Тя също не беше доволна от пътуването в тази студена сива страна, където никога не грееше слънце, но дъщерята на Ел Барон беше казала, че трябва да отидат в Англия, и думите й имаха същата тежест, както ако бяха произнесени лично от Барона.
На вратата се почука и в стаята влезе Габриел. Трябваше да се наведе, за да не се удари в касата. От дебелата му наметка се стичаше вода.
— Готова ли си с куфарите, жено?
— Ами да — промърмори Хосефа, докато се мъчеше с коланите и ключалките. — Ще се радвам, когато най-после пристигнем там, закъдето сме тръгнали.
— Всички ще се радваме — изръмжа Габриел. Голямата му ръка помилва рамото й в знак на съчувствие, но бързо се отдръпна. Той поне беше роден в тази страна, но за селянката от голите планини на северна Испания това беше невероятно преживяване. Хосефа му се усмихна плахо, после кимна и се наслади на изненадващата му нежност. Габриел беше нейният мъж, нейното слънце, тя вървеше винаги на две крачки след него, думата му беше закон за нея.
Габриел вдигна куфара на рамото си.