Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Ала естествено и тя не върши онова, за което е създадена, и от време на време тази мисъл се забива с болезнена яснота в съзнанието й. Не може да каже, че Скот я е лъгал или съзнателно я е подвеждал — не, в никакъв случай. Един-единствен път й беше казал, но съвсем прямо и откровено, че не бива да имат деца. Ако тя иска да има деца (знаел, че семейството й е голямо), то по-добре да не се женят. Това би разбило сърцето му, ала ако Лизи държи много на децата, ще се примири с раздялата им. Бе й казал всичко това под Вкуснотийското дърво, където седяха, изолирани от целия свят, а навред се ширеше странният октомврийски сняг. Тя си позволява да си припомни този разговор само в Бремен по време на дългите самотни следобеди, когато небето винаги изглежда бяло, времето застива, камионите ръмжат и леглото се тресе под нея. Леглото, което Скот беше купил и по чието настояване пренесоха в Америка. Лизи се просва на него, закрила очите си с длани, и си мисли, че това е било наистина ужасна идея, въпреки веселите им уикенди и страстните им (а понякога и неистови) любовни игри. Правеха неща, каквито за нищо на света не би могла да си представи преди шест месеца, и тя знае, че някои нямат почти нищо общо с любовта; по-скоро са породени от скука, носталгия по дома, пиянство и тъга. Скот пие, пие доста, и това започва да я тревожи. Разбира, че ако той не овладее порока си, нещата ще завършат наистина зле. Празнотата на утробата й също я хвърля в депресия. Бяха сключили сделка, о, да, но под Вкуснотийското дърво тя още не си даваше сметка, че годините минават, а времето носи своето бреме. Възможно е Скот отново да започне да пише, когато се върнат в Америка, но какво ще прави тя? „Никога не ме е лъгал“ — мисли си Лизи, докато лежи на бременския креват, закрила очите си с длан, ала в съзнанието си вижда момента — и той изобщо не е далечен, — когато това вече няма да я устройва, и тази перспектива я плаши. Ето защо понякога й се иска никога да не е седяла със Скот Ландън под онази идиотска върба.
А друг път си мисли, че е по-добре изобщо да не го бе срещала.
9.
— Не е вярно — прошепна тя на сенките в сумрачния обор, ала в същото време почувства как мъртвата тежест на работния му кабинет над нея опровергава думите й — всичките тези книги, всичките тези истории, този отишъл си завинаги живот… Не се разкайва, задето се е омъжила за него, но да, понякога й се иска никога да не бе срещала този изпълнен с проблеми (и създаващ проблеми) мъж. Да бе срещнала някой друг. Някой мил и спокоен програмист например, който да изкарва по седемдесет хилядарки годишно и щеше да й направи три деца. Две момчета и едно момиче — най-големият ще е пораснал и ще се е оженил, а другите още ходят на училище. Това обаче нямаше да е животът, който бе намерила. Или по-скоро този, който я бе намерил.
Вместо да отиде веднага при бременското легло (все още не бе готова, струваше й се твърде прибързано), Лизи влезе в жалкото си подобие на кабинет и огледа внимателно помещението. Какво ли бе възнамерявала да прави тук, докато Скот пишеше книгите си на горния етаж? Не можеше да си спомни, ала знаеше какво я бе притеглило тук — телефонният секретар. Погледна червената единица, която пламтеше на дисплея с надпис „НЕПРОСЛУШАНИ СЪОБЩЕНИЯ“ под него, и се замисли дали да не се обади на помощник-шериф Олстън, за да чуе и той записа. В крайна сметка обаче се отказа. Ако съобщението бе оставено от Дули, полицаят можеше да го прослуша и по-късно.
„Естествено, че ще е Дули. Кой друг може да е?“
Тя се стегна в очакване на новите заплахи, озвучени от познатия й вече спокоен и подлъгващо здравомислещ глас, и натисна бутона „PLAY“. Миг по-късно някаква млада жена, представила се като Ема, започна да обяснява колко много пари може да спести Лизи, ако се възползва от услугите на „Ем Си Ай“.
Лизи прекъсна съобщението по средата на една дума, натисна бутона „ИЗТРИЙ“ и си каза: „Дотук с прословутата женска интуиция.“
Когато излезе от кабинета, се смееше.
10.
Лизи съзерцаваше грамадния силует на бременския креват, завит с платнище, без да изпитва нито носталгия, нито тъга, макар и да предполагаше, че двамата със Скот бяха правили любов на него (или поне се бяха чукали). Колко ли пъти всъщност се бяха любили по време на периода СКОТ И ЛИЗИ В ГЕРМАНИЯ? Стотици? Възможно ли бе за някакви си девет месеца, при положение че имаше дни, а понякога и цели работни седмици, по време на които тя го виждаше първо в седем сутринта, още сънен и забързан към вратата с удрящото се в коляното му куфарче, а после чак в десет вечерта (или единайсет без четвърт), когато се прибираше, тътрейки нозе? Да, предполагаше, че е възможно, щом прекарваха по цели уикенди в леглото, отдадени на, както казваше Скот, „сексограми“. Защо тогава не хранеше топли чувства към това безмълвно, закачулено чудовище? Причината да ненавижда леглото всъщност се дължеше на факта, че разбираше — дори не интуитивно, а на нивото на някаква подсъзнателна логика („Лизи е дяволски умна, стига да не се замисля за това“ — бе казал веднъж Скот на едно събиране и тя не знаеше дали да се гордее, или да се срамува), — че този креват за малко не бе разрушил семейството им. Без значение колко отвратително-прекрасен беше сексът или как я докарваше до множество оргазми, изстрелвайки я отново и отново на върха на блаженството, докато тя не започваше да си мисли, че ще полудее от удоволствие; без значение от мястото, което бе открила и което можеше да докосне малко преди Скот да свърши — тогава по цялото му тяло пробягваха тръпки и той надаваше такива викове, че тя настръхваше, докато той беше вътре в нея, горещ като… добре, де, като доменна пещ. Бе доволна, че този дяволски креват е покрит със саван като гигантски мъртвец, понеже (поне доколкото си спомняше) всичко, което се случваше върху него, бе нередно и насилствено и всеки следващ полов акт затягаше все повече и повече клупа около гърлото на техния съвместен живот. Любов? Да правят любов! Да. Може би… само няколко пъти. За сметка на това не можеше да забрави моментите на грозно шибане, нижещи се един подир друг. Задушаване… и отпускане. Задушаване… и отпускане. И всеки следващ път на съществото, наричащо се Скот-и-Лизи, му трябваше повече време, за да започне да диша отново. Най-накрая напуснаха Германия. В Саутхемптьн се качиха на борда на „Кралица Елизабет П“ и отплаваха за Ню Йорк. На втория ден от презокеанското им пътуване тя се върна от разходка на палубата и замря пред вратата на каютата им. Просто застина там — стиснала ключовете в ръка, затаила дъх, килнала глава на една страна — и се вслушваше напрегнато. От вътрешността на помещението се чуваше бавното, но равномерно тракане на пишещата машина, и на лицето на Лизи разцъфна усмивка.