Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Когато бе напуснала Две реки, го беше направила, за да предпази трима младежи и една девойка от своето село, отмъкнати в нощта от една Айез Седай. Беше стигнала чак до Тар Валон, водена от надеждата, че ще успее някак да им помогне — и от желанието си да накаже Моарейн. Но оттогава светът се беше променил. Или пък тя самата вече го виждаше по различен начин. „Не, не аз съм се променила. Аз съм си същата. Просто всичко друго се промени.“
А сега единственото, което можеше да направи, бе да защити самата себе си. Ранд вече бе това, което бе, и връщане нямаше, а Егвийн напористо вървеше по собствения си път, без да позволява на никого и на нищо да я спре, дори пътят й да я водеше към пропаст. Мат пък се беше научил да не мисли за нищо друго освен за жени, за гуляи и за комар. И тя самата от време на време дори се улавяше, че изпитва съчувствие към Моарейн, което я отвращаваше. Добре че Перин поне се беше върнал в родния край, или поне така бе чула тя от Егвийн, от втора ръка, от Ранд. Навярно Перин беше в безопасност.
Преследването на Черната Аджа беше нещо добро, справедливо и удовлетворително… и страшно, макар тя да се стараеше да скрие последното дори от самата себе си. Тя беше вече пораснала жена, а не момиченце, което има нужда да се скрие под майчината си престилка. И все пак не това беше главната причина да продължава упорито да си блъска главата в стената, да продължава да се мъчи да научи как да използва Силата, след като в повечето случаи не можеше да я прелива повече от Том. Причината се криеше в Таланта, наречен Церителство. Като Премъдра на Емондово поле, тя бе много удовлетворена, че може да привлече Женския кръг около своя начин на мислене — особено след като повечето бяха достатъчно възрастни, за да й бъдат майки; малко по-голяма от Елейн, тя се бе оказала най-младата Премъдра в Две реки открай време — и дори още повече, когато видеше, че селският съвет прави това, което им се каже, колкото и опърничави да бяха мъжете. Най-голямото удовлетворение, което беше изпитвала обаче, бе в това да намери подходящата комбинация от билки, с които да излекува някоя болест. А да Цери с помощта на Силата… Беше го правила вече, пипнешком, лекувайки неща, които с другите си умения никога нямаше да успее. Радостта от това беше достатъчна, за да я просълзи. Един ден смяташе да изцери Том и да го види как отново танцува. Един ден щеше да изцери дори онази рана на хълбока на Ранд. Със сигурност нямаше нищо, което да не може да бъде Изцерено, не и ако жената, владееща Силата, е решена докрай.
Обърна се и видя, че Елейн е напълнила ведрото, което по време на път висеше под фургона, и беше коленичила, за да си измие ръцете и лицето, загърнала раменете си с кърпа, за да запази роклята си. Точно това искаше да направи и тя — в такава жега беше приятно да се измиеш. В повечето случаи нямаше никаква вода освен тази в буретата, а тя беше нужна повече за пиене и готвене, отколкото за миене.
Джюйлин седеше, опрял гръб на едно от колелетата на фургона, дебелата колкото палец тояга от бяло дърво бе опряна до него. Главата му беше клюмнала, глупавата шапка бе килната небрежно над очите му. Май дремеше. Имаше неща, които той и Том не знаеха, неща, които беше най-добре изобщо да не узнават.
Седна на сухите листа до Елейн и каза:
— Мислиш ли, че Танчико наистина е паднал? — Елейн триеше бавно насапунисано парче плат по лицето си и не отговори. Нинив продължи: — Смятам, че онези „Айез Седай“ на Белия плащ бяхме ние.
— Може би. — Гласът на Елейн беше хладен. Очите й бяха сини като лед. Не погледна Нинив. — И навярно слуховете за това, което ние направихме, са се смесили с другите. Тарабон много лесно може да е получил нов крал и нова панархеса.
Нинив едва овладя яда си и дори не си дръпна плитката. Вместо нея стисна коленете си. „Опитваш се да я предразположиш. Дръж си езика.“
— Аматера беше трудна, но не ми се иска да е пострадала. А на теб?
— Симпатична жена — обади се Джюйлин, — особено в онези роклички на тарабонските слугинчета. И се подсмихва едно сладко. Помислих си, че… — Забеляза как го изгледаха двете с Елейн и побърза да килне отново шапката си, преструвайки се на заспал. Двете с Елейн се спогледаха и Нинив разбра, че приятелката й е помислила същото като нея. „Мъже.“
— Каквото и да се е случило с Аматера, Нинив, тя вече е зад нас. — Този път гласът на Елейн прозвуча по-нормално. Ръката й с насапунисания парцал спря. — Желая й всичко най-добро, но преди всичко се надявам, че Черната Аджа не е зад нас. Че не ни преследва, искам да кажа.