Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
С предусещането, че е въвлечен в странен вид интелектуално самоубийство, Федър записа: „Квадратността може сбито и все пак пълно да се дефинира като неспособност да се забележи качеството, преди то да е било рационално дефинирано, ще рече, преди да е било накълцано на отделни думи… Доказахме, че качеството, макар и недефинирано, съществува. Неговото съществуване може да бъде разбрано по емпиричен път в класната стая и може да се демонстрира логически чрез доказване, че светът, такъв, какъвто го познаваме, не може да съществува без тях. Онова, което остава да бъде разбрано, да бъде анализирано, не е то, а този интересен навик на мисълта, наречен «квадратност», който понякога ни пречи да го забележим.“
Така той искаше да пренасочи атаката. Обектът на анализа, пациентът върху операционната маса, вече не бях качествените стойности, а самият анализ. Качествени стойности си бяха в добро здраве и отлична форма. А анализът изглежда бе в нещо сбъркан и това му пречеше да види очевидното.
Поглеждам назад и виждам, че Крис доста е изостанал.
— Давай! — извиквам.
Не отговаря.
— Давай! — викам пак.
Тогава той се срутва настрани и сяда на тревистия склон. Свалям раницата и слизам при него. Склонът е така стръмен, че се налага да стъпвам странично, за да намирам опора. Когато стигам до него, той плаче.
— Глезенът ми — казва той, без да ме погледне.
Когато един егоцентричен катерач си е съградил някакъв образ, той, разбира се, лъже, за да защити тоя образ. Но това е противно да се гледа и аз се засрамвам от себе си, задето съм го допуснал. Сега собственото ми желание да продължим отстъпва пред сълзите му и усещането му за поражение се предава и на мен. Сядам, обмислям положението известно време и после, без да показвам неодобрение, вдигам раницата му и викам:
— Ще нося раниците една по една. Ще отнеса тази горе при моята, тогава ти спираш и чакаш при нея, за да не я загубим. После занасям моята по-нагоре и се връщам за твоята. Така ще можеш предостатъчно да си почиваш. Ще става по-бавно, но ще стигнем.
Все пък съм избързал — в тона ми има възмущение и яд. Той видимо се дразни, но не казва нищо от страх, че ще трябва пак да носи раницата, само се намръщва и се прави, че не ме забелязва, докато правя щафета с раниците нагоре. Пропъждам яда си, като си налагам да проумея, че всъщност работата ми става повече, отколкото преди. Тя е повече от гледна точка на достигането на върха, но това е само номиналната ни цел. От гледна точка на истинската цел — да прекараме много, много хубави мигове — излиза пак същото, всъщност дори по-добре. Изкачваме се бавно и раздразнението си отива.
През следващия един час се движим бавно нагоре, аз нося раниците една по една, докато откривам началото на едно поточе. Изпращам Крис надолу да ми донесе канче вода. Когато се връща, казва:
— Защо спираме тук? Хайде да продължим.
— Може би след това поточе дълго време няма да видим друго, Крис, пък съм и уморен.
— От какво си толкова уморен?
Да ме ядоса ли се опитва? Успява.
— Уморен съм, Крис, защото нося раниците. Ако бързаш, вземи своята раница и давай напред. Ще те настигна.
Поглежда ме с нова искрица страх, после сяда.
— Не ми харесва — казва почти с плач. — До гуша ми дойде. Съжалявам, че тръгнах. Защо дойдохме тук? — пак плаче здравата.
Отговарям:
— Караш ме и мен да съжалявам. По-добре хапни нещо, че стана обяд.
— Нищо не искам. Боли ме стомахът.
— Както искаш.
Отива настрани, откъсва стрък трева и го слага в устата си. После захлупва лице в дланите си. Приготвям си обяд и отдъхвам малко.
Когато се събуждам, той все още плаче. Никой от двама ни няма къде да отиде. Нищо не ни остава освен да приемем съществуващото положение. Само че аз всъщност не знам какво е съществуващото положение.
— Крис — обаждам се най-накрая.
Не отговаря.
— Крис — повтарям аз.
Отново няма отговор. Най-после казва войнствено:
— Какво?
— Исках да кажа, Крис, че не е необходимо да ми доказваш каквото и да било. Разбираш ли това?
Истинска вълна страх залива лицето му. Яростно завърта глава. Казвам му:
— Не разбираш какво искам да кажа, нали?
Продължава да гледа встрани и не отговаря. Вятърът стене между боровете.
Просто не знам. Просто не знам какво е това. Нещо дребно му се отразява така зле, че се мисли изправен пред свършека на света. Когато се опита да реагира и това не се получи, избухва или се разплаква.
Полягам пак на тревата и отново почивам. Може би това, че не получаваме отговори, ни разстройва и двамата. Не искам да вървя напред, защото не изглежда напред да има някакъв отговор. Нито пък отзад. Просто страничен дрейф. Това стои между него и мен. Дрейф, странично на борд в очакване на нещо.