Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Такъв е май сегашният проблем на Крис.
18
Има един цял раздел на философията, който се занимава с дефиниране на качеството, известен като естетика. Нейният проблем: „Какво значи прекрасно?“ съществува от древността. Но докато беше студент по философия, Федър силно се отвращаваше от целия тоя раздел на знанието. Почти нарочно пропадна в единствения курс с лекции в тази област, който посещаваше, и написа цял куп съчинения, подлагащи преподавателя и материята на нечувани нападки. Ненавиждаше и хулеше всичко.
Нямаше някой определен естет, който да предизвиква у него такава реакция. Предизвикваха я всичките. Нямаше някоя гледна точка, която да го вбесява така, както идеята, че качеството трябва да бъде подчинено на каквато и да било гледна точка. Мисловният процес поробваше качеството, тласкаше го към проституиране. Смятам, че това е било източникът на гнева му.
В едно свое съчинение написа: „Тия естети си мислят, че предметът им е нещо като ментолово бонбонче, което имат право да мляскат с тлъстите си устни; нещо, което трябва да се излапа; нещо, което да бъде духовно накълцано, набучкано с вилица и изсърбано с лъжица парче по парче, с подходящи деликатни бележки, а на мене ми се повръща. Онова, което мляскат, е лешът на нещо, което те отдавна са убили.“
Сега, при първата стъпка на кристализационния процес, той разбра, че когато качеството си остава недефинирано, целият раздел, наречен естетика, изчезва… напълно обезправен… свършен. Но като отказва да дефинира качеството, той го поставя напълно извън аналитичния процес. Ако не може да се дефинира качеството, няма начин да се подчини то на някакво мисловно правило. Естетите нямат повече думата. Цялото им поле за работа, дефинирането на качеството, е изчезнало.
Тази мисъл го наелектризира съвсем. Все едно, че бе намерил лекарство против рака. Никакви обяснения повече какво е изкуството. Никакви забележителни критични школи от специалисти няма да решават дали всеки един композитор е успял, или не. Всички те, тия всезнайковци, ще трябва най-подир да замлъкнат до един. Това вече не бе просто една интересна идея. Това бе съновидение.
Не мисля, че отначало някой е разбрал какво се готви да направи той. Всички виждаха един интелектуалец, който предлага идея, притежаваща всички достойнства на рационален анализ. Не разбираха, че преследва цел, напълно противоположна на която и да било от ония, с които бяха свикнали. Той не развиваше рационалния анализ. Той му слагаше спирачки. Обръщаше метода на рационалността срещу самия него, срещу собствената му природа, в защита на една ирационална концепция, на една недефинирана същност, наречена качество.
Той писа: „1. Всеки преподавател по английска композиция знае какво е качество. Всеки преподавател, който не знае, трябва внимателно да прикрива това, защото то несъмнено представлява доказателство за неговата некомпетентност. 2. Всеки преподавател, който смята, че качеството на писане може и трябва да се дефинира, преди да се преподава, може и трябва да следва избрания път и да го дефинира. 3. Всички ония, които разбират, че качеството при писане съществува, но не може да се дефинира и че качеството все пак трябва да се преподава, могат да се възползуват от следния метод за преподаване на истинско качество на писането, без да бъде то дефинирано.“
По-нататък той описваше някои от методите на сравнение, които си бяха изработили в клас.
Мисля, че наистина се е надявал някой да приеме предизвикателството му и да му даде дефиниция на качеството. Но никой никога не стори това.
Все пак онази малка вмъкната забележка за неспособността да се разпознава качеството като доказателство за некомпетентност предизвика удивление в катедрата. В края на краищата той бе младши сътрудник и от него всъщност не се очакваше да изработва критерии, още по-малко пък за проявите на висшестоящите му.
Правото му да каже каквото мисли бе уважавано и на старшите сътрудници всъщност като че им хареса независимостта на мисленето му и го подкрепиха като свещенослужители в храма на разума. Но обратно на убежденията на редица противници на академичната свобода, свещенослужителският подход никога не е предполагал преподавателят да дрънка каквото му хрумне, без да му се търси отговорност. Той предполага само, че отговорността трябва да е пред Бога на Разума, а не пред идолите на политическата власт. Обстоятелството, че обижда хора, нямаше никакво отношение към истинността или лъжовността на казаното и от етични съображения той не можеше да бъде разгромен заради това. Но онова, за което бяха готови да го разгромят, от етични позиции и с огромно удоволствие, бе всеки най-малък признак, че говори безсмислици. Можеше да прави каквото си поиска, стига да го обосновеше от позиции на разума.