Портата на Птолемей

Зад махагоновото бюро им се усмихна млада жена.

— Мога ли да ви помогна?

Най-красивият от мъжете се приближи.

— Добър вечер. Ние сме от посолството на кралство Шева. След няколко седмици ще пристигне кралската делегация и искаме да огледаме помещенията ви с оглед на евентуално наемане на стаи.

— Разбира се, сър. Бихте ли ме последвали? Ще намеря управителя.

Рецепционистката стана от бюрото си и тръгна с леки стъпки надолу по коридора. Четиримата дипломати от Шева я последваха. Докато вървяха, единият отвори свития си юмрук. Едно малко и неприятно насекомо, цялото в крака и шипове, излъчващо миризма на сяра, се издигна и размахвайки криле отлетя към опразненото бюро, където започна да преглежда регистрационната книга.

Управителят на хотела беше дребна, доста пухкава дама на средна възраст. Сивата й коса беше обърната назад и прихваната с лакирана китова кост. Тя прие посетителите с учтива сдържаност.

— Вие ли сте от посолството на Шева?

Поклоних се благовъзпитано.

— Точно така, мадам. Прозорливостта ви е несравнима.

— Е, момичето току-що ми каза. Но не знаех, че Шева е независима държава. Мислех, че е част от Арабската конфедерация.

Поколебах се.

— Хъм, всичко това ще се промени, мадам. Скоро ще имаме самостоятелно управление. Точно по този повод пристига кралската делегация.

— Разбирам… Боже, самоуправлението е опасно нещо. Надявам се Шева да не даде лош пример на нашата империя… Е, мога да ви покажа една типична стая. Това е много престижен хотел, както, сигурна съм, знаете — уединен и изключително специален. Защитните му системи бяха одобрени от правителствени магьосници. Имаме изключителни демони-пазители на вратите на всяка стая.

— Така ли? На всяка една ли?

— Да. Извинете ме — само да взема ключа. Няма да се бавя.

Управителката бързо изчезна. При това женският дипломат се обърна към мен.

— Ти си идиот, Бартимеус — изсъска. — Закле се, че Шева все още съществувала.

— Ами, така беше последният път като бях тук.

— Което беше кога по-точно?

— Преди около петстотин години… Да, добре. Няма нужда да ставаш хаплива.

Тромавият дипломат проговори буботещо.

— Ходж не се е разбързал.

— Той всъщност може ли да чете? — попитах. — Това може да се окаже засечка в плана ни.

— Разбира се, че може. Тихо. Връща се.

— Взех ключа, господа, госпожо. Бихте ли били така добри…

Управителката тръгна по оскъдно осветен коридор, целият в дъбова облицовка, позлатени огледала и ненужни стойки със саксии покрай разнородни арки.

— Онова там е столовата… украсена в стил рококо с оригинална картина от Буше; оттатък е кухнята. Отляво се намира големият салон, единствената стая, където е позволено да се използват демони. Навсякъде другаде забраняваме присъствието им, понеже като цяло са нехигиенични, шумни и отвратително досадни. Най-вече джиновете. Казахте ли нещо, сър?