Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
Без да дочакам отговор, бързо заобиколих сградата от лявата страна и влязох в уличката, не забравяйки да се оглеждам предпазливо. Никога не знаеш какво да очакваш от вампир… ако бележката изобщо е от него.
Мястото се оказа доста подходящо за среща с вампири — сградите бяха толкова близо една до друга, че слънцето не проникваше до земята. Въпреки това едва ли биха се чувствали удобно. Тъкмо се канех да се връщам обратно, когато пред мен се появиха три фигури. Всъщност успях да видя как скочиха от близкия покрив, така че предварително подготвената Огнена птица не напусна върховете на пръстите ми и замръзна недовършена.
— Моите уважения — поздрави един от вампирите.
Само не ме питайте как разбрах, че това са именно вампири. Вече ми бяха разказали за абсурдната мода в облеклото им, пък и при срещата с Даркин успях да се полюбувам на безвкусното му облекло. В Лита подобно облекло нямаше да ми се привиди дори в най-кошмарните и алкохолни сънища.
— Моите уважения — поздравих и веднага пристъпих към работа — Защо ме извикахте тук?
Казвайки това, просто за всеки случай създадох Въздушен щит и няколко Огнени топки, в допълнение към Огнената птица.
— Имаме работа с теб — ми каза вампира, облечен в най-малко натруфеното облекло и направи крачка напред. — Казвам се Даркин, вече сме се срещали.
— Зак — представих се аз и огледах вампирите от главата до петите.
Черните впити дрехи в комплект с кожената маска на лицето щяха да изглеждат много стилно, ако не беше допълнението във формата на яка и екзотичните шарении на най-неочаквани места. А Даркин беше с най-скромния костюм от тримата! Като цяло, местните вампири искаха да изглеждат страшни и тайнствени, но видът им предизвикаше само усмивка.
— Знаем — кимна вампирът. — Беше ни заповядано да се свържем само с теб.
— Кой ви заповяда? — не разбрах аз. — И защо трябва да се свързвате с мен?
— Великият вампир — Даркин едва не се задави от възхищение, произнасяйки тези думи — ни заповяда да помогнем на патрула, в които ще бъде дневния вампир, със всичко, с което можем.
— Великият вампир — това Келнмиир ли е? — бързо се ориентирах аз. — Или Велхеор?
Уау, не Висш, а именно Велик! Изглежда, че моите приятели са на най-високото стъпало в йерархията на вампирите.
— Всъщност и двамата.
Е, сега всичко се изясни. Вече разгадах една от загадките — вампирите са отскочили до този град и са убедили местните нисши, че трябва да ни помагат. Алиса все пак им е родственица и те искат да се грижат за нея… предполагам. Аз дори не знам дали вампирите изпитват роднински чувства. Впрочем, съдейки от разказите на Келнмиир, те могат да обичат не по-лошо от хората, така че защо да нямат родителски инстинкти? Значи, за да не се червят пред Алиса, моите зъбати приятели са решили да прехвърлят всички контакти с местните вампири на мен. Е, логично.
— Лошо ни помагате — казах аз. — Вчера вампир от Бойния клан едва не ни уби.
Даркин наведе глава.
— Уви, нищо не можехме да направим — вампирите от клана Сеон са истински машини за убиване.
Трябваше да призная, че той беше абсолютно прав, дори и вампирите на клана Миир едва ли могат да се противопоставят с гола сила на сеонците. Дори Келнмиир, който е преживял хиляди години, много трудно би се справил с представител на Бойния клан, живял няколкостотин години. Разбира се, Келнмиир има много повече опит, но и при вампирите, както и при нас, има определен таван на енергията, над който те не могат да отидат, без значение колко века са живели. Що се отнася до нисшите, те не могат да използват вътрешната си енергия — нямат тази способност. Сред истинските вампири най-слаби са Дневния клан — вероятно има нещо общо с факта, че те могат да понасят слънчевата светлина и практически не пият кръв. Клановете Миир, Хеор и Сеон са на по-високо стъпало на развитие — тези вампири могат да натрупват огромни количества енергия.
— Ами… тогава с какво може да ни помогнете?
— С информация — с готовност каза Даркин. — Освен това, фактът, че не можем да се справим с истински вампири съвсем не означава, че сме безсилни. С всякакви други врагове можем да се справим…
— И с тролове? — пошегувах се аз.
Вампирът зяпна.
— В града няма тролове — каза той след кратка пауза.
— Няма засега — казах многозначително. — Добре, извикахте ме тук, за да ми кажете, че сте готови да ни помогнете? Има ли и нещо друго?
Вампирът се поколеба.
— Всъщност, сега ние се нуждаем от вашата помощ — най-накрая призна той.
— Браво — възкликнах аз. — Все пак кой на кого ще помага?
— Мисля, че можем да си помогнем взаимно.