Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
— Сигурен ли си?
В заповедта на съветника черно на бяло беше написано, че Патрулът е „временна структура“. От друга страна, можеше ли да се вярва на всички тези документи? Там, където се намесва политиката, нещата са непредвидими — написано е едно, но на практика става съвсем друго.
— Аха, значи не ни харесват? — уточних аз.
— Като цяло ще се отнасят към нас напълно лоялно — увери ме Викерс-старши. — Но няма да ни помагат.
А имахме ли нужда от тяхната помощ? Какво е стражата в сравнение с учениците на Академията? Е, в града ги познават и ги уважават повече от нас… поне засега. Но ако започнем да решаваме всички постъпили жалби, то и за „свои“ може да ни приемат, стига да не объркаме нещо…
Въпреки че вървяхме бързо, времето за размишления беше напълно достатъчно. Блъсканията и виковете на Пазарната улица създаваха изненадващо приятен фон за философско настроение, даже бих казал песимистично-философско. Думите „Човек на съдбата“ не излизаха от главата ми. Ръката ми постоянно посягаше към дневника, много исках да продължа четенето, но, уви, засега нямаше такава възможност. Тайната на полуделия собственик на Прокълнатата къща ме примамваше, завладяваше… и очароваше, постоянно изскачайки някъде от периферията на съзнанието ми. Даже проблемът с Алиса неочаквано за мен мина на втори план.
Днес дори не бях говорил с нея.
Небрежно се приближих до вампирката и попитах невинно:
— Какво става?
Алиса ме погледна изпод качулката.
— А ти как мислиш?
— Мисля, че не е много добре — предположих аз. — Но всъщност имах предвид странните убийства.
Вампирката изсумтя.
— А, за това питаш. Честно казано, нищо не става. Най-обидното е, че днес още няма нито едно убийство.
— Обидно ли?! — подскочи Невил. — Какво искаш да кажеш?
Подобни думи, произнесени в родния му град, могат да ядосат всекиго.
— Няма значение — побързах да го успокоя — тя не го каза сериозно… надявам се. Алиса има в предвид, че не е намерила никакви улики и още едно убийство може да разкрие нови факти. Въпреки че тя се надява да няма повече убийства. Нали това имаше в предвид, Алиса?
Алиса побърза да кимне.
Невил премигна и погледна много внимателно вампирката.
— Аз все още мисля, че тя каза нещо друго…
— Така ти се струва — уверих го аз. — Нали знаеш, тя си е такава шегаджийка…
Разговорът замря.
На влизане в квартала на друидите Невил рязко забави крачка и започна да се оглежда. Доста внимателно при това…
За пореден път се убедих колко странно чувство за хумор имат хората в този град — всичко преувеличават. Сега например наричаха квартал няколкото триетажни къщи, заобиколени от внушителен жив плет. Невил напразно се оглеждаше за красивата друидка — от дърветата и храстите се виждаха само покривите.
— Не се вълнувай — намигнах му аз. — Както сме я подкарали в най-скоро време ще ни потрябват услугите на друидите.
— Не, не — смути се Невил. — Просто разглеждам… отдавна не съм минавал оттук.
— Да, от вчера — съгласи се Алиса — по-скоро от тази сутрин. Не че те упреквам, но имаме по-важни работи за вършене, ще имаш време да се разхождаш.
Нашият приятел окончателно се смути и хукна толкова бързо, сякаш го гонеха вампири. Всъщност, един вампир наистина го гонеше… ние с Алиса зарязахме всякакво благоприличие и се врязахме в тълпата, опитвайки се да не изоставаме от обидения и влюбен Невил.
В един момент пред Невил изникна натоварена каруца и той, без да забавя скорост, ловко я прескочи със странично салто, стряскайки бедния каруцар и петнистите коне. Между другото, в Крайдол имаше доста от тези животни…
— Любовта дава крила — коментира Алиса, заобикаляйки каруцата.
— Така много ще изостанем — неволно казах.
Алиса рязко се обърна към мен и ме погледна в очите.
— Аз…
Туп!
Вампирите, разбира се, са пъргави и ловки, но нямат очи на гърба си. Алиса с пълна скорост се вряза в един здравеняк. Тя бързо се отхвърли на няколко крачки от него, претърколи се и запали Огнено кълбо. Разбира се, човекът не представляваше никаква опасност за нас, но за месеците тренировки в Академията всички си бяхме изградили подобни рефлекси.
Само за миг пространството около нас опустя. Цялата тълпа утихна буквално за секунда. Изчезнаха дори търговците с техните сергии.
— Ъ-ъ… съжалявам, господа Майстори — избоботи минувачът, който се оказа собственикът на ресторант „Мечта“. — Стана случайно.
— Няма нищо — смути се Алиса и бързо угаси Огнената топка. — То и аз не гледам къде стъпвам…
Тролоподобният Гръм погледна вампирката и се разсмя.
Мисля, че разбрах защо го наричаха Гръм. Ако такъв глас се разкрещи, ефектът може да бъде просто страховит — покривите на някои сгради просто ще отлетят.