Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И Агелай, син на Бузан, рече:
— И не се ли надяваш ти да застанеш начело на въстаналите перси?
А питаше нарочно, защото Шаргакаг беше известен, че разговаря с питане и ответи — сам себе си питаше и сам си отвръщаше. Шаргакаг каза:
— Арабите вече трябва да мислят не само за нови завоевания, ами и за укрепване на старите. Защото къде е оная арабска войска, която тръгна от Мека, оная летяща конница, ония летящи конници, които само се молеха и се биеха? Няма я. Няма ги ония вождове, които говореха, че са готови да се подчиняват на пеленаче, ако това го поиска халифът. Къде е халифът Омар, който ядеше само фурми с маслини и пиеше чиста вода, и спеше на рогозка? Къде е Омар, който за пиянство съсече сина си в храма? Всички досегашни халифи умряха от меч или отрова. Омар — убит. Отман — убит. Алия — убит. Хасан — убит. Хусеин — убит. И сегашният халиф Муавий също ще умре от меч. Не, слушайте ме, арабите нямат сили да тръгнат и срещу нас — те са вече разединени и разядени от власт и плячка. Слушайте — преди сто години в Мохамедовия род на Корейшитите се родили двама близнаци със сраснали чела. Разрязали ги и оттогава не се прекратява враждата между потомците им. От единия брат иде Мохамед, от другия — Омайад. Сега властта я държи Омайад. И те ще се ядат един други за слава на Аллаха и за наша радост.
И тъй като жрецът на Конника видя, че Шаргакаг започна да говори гладко и увлечено — а беше навикнал Шаргакаг да говори до зори по пировете, жрецът намери сгоден миг и рече:
— Шаргакаг, ами ромеите?
И Шаргакаг прибра меча си, въздъхна и впери недоверчив поглед в малкото синьо островче със златна звезда по средата, и каза:
— Това ли е останало от втория Рим? Толкова жестоко сме се давили перси и ромеи като бесни кучета, та би трябвало да скърцам със зъби, когато чуя името ромеец. А мене ме е жал… Погледнете какво остана от великата ромейска империя.
А жрецът му каза:
— Шаргакаг, в нашия стан чака ромейски пратеник. И недей забравя, че октоподът може да прибере пипалата си, но той има и клюн като гарван. И недей забравя, че ромеите владеят Константинопол и когато някой рече: „Градът“ — всеки разбира Константиновия град.
И Шаргакаг каза:
— Недейте брои ромеите за наши врагове. Октоподът може да пусне отровен облак около себе си. Да, ромеите могат да подкупят тюркути или авари, но ромейски войски няма да тръгнат срещу нас. Велики хане, и вие, хранени хански люде, от юг не духа вятър, който може да докара облаци върху нашите степи. Това казах аз, Шаргакаг, и мога да го повторя.
И Шаргакаг придърпа с две ръце търбуха си, та го изтегли от масата, а после тежко се отпусна на седалката.
16.
А сега спирам да кажа и да се изплача.
Знаех си, че така ще стане. Предчувствах го, но сега, когато се случи, това мое знание не намалява мъката ми. Да, Шаргакаг престана да идва при мене, в моите спомени и сънища. А пък аз го обичам. Дълго го виках, докато се яви и бавно се въплъти пред мене. Гледаше ме с вдигната брада и край устните му просветваше усмивка, но в единственото му око се таеше болка. И той мълчеше. Мълчах и аз. Той пръв проговори, та ми каза:
— И тъй — ти ме забрави.
Казах му:
— Шаргакаг, прости ми, толкова хора чакат в мрака под клепачите ми. Трябва да разкажа и за тях.
И Шаргакаг ми каза:
— Забрави ли нашите срещи и беседи? Забрави ли как се прощавахме и изпращахме? Как аз ти казвах: „Да дойда с тебе ей дотам и после ще се върна.“ А после ти казваше: „Искам и аз да се върна с тебе.“ И никой не искаше да види как се отдалечава гърбът на приятеля му. И като се обръщахме, говорехме си отдалеч. Спомняш ли си как ти се връщаше и казваше: „Нека посрещнем заедно слънцето.“ Нима няма повече да се видим?
Казах му:
— Шаргакаг, ще се срещнем отново.
И той се усмихна, та ми каза:
— Зная, ще ме извикаш отново в часа на смъртта ми. Защото ще бъда до лявата страна на друг човек. Няма да ти се натрапвам. Прощавай.
И се стопи, и си отиде. Останах сам.
Шаргакаг, обичам те, прости ми. Да, ще те извикам за миг, когато си отиваш с Кубрат, ала — прости ми още веднъж — сега мисля за Кубрат, не за тебе. И зная, зная, и сърцето ми спира от болка, че когато изпратя Кубрат, той също ще спре да идва в спомените и в сънищата ми. Защото певецът, който разказва спомени, прилича на водач на керван, който върви през пустиня към далечно море. И всяка вечер погребва мъртви — умрелите през деня, и всяка сутрин погребва умрелите през нощта. Но керванът продължава, защото спомените трябва да дойдат до брега на океана, наречен „днес“, а гробовете в пустинята ги засипва пясък и забрава.