Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Такъв барс, който лази във вечните снегове, макар там да не му е мястото, и такава мечка, която влиза в дълбините на пещерите, макар там да не е мястото й — такъв барс и такава мечка беше славянинът, но и във вечните снегове, и в дълбините на пещерите той намираше буци злато. И не го блазнеше златото, а жаждата да стъпи там, където не е стъпвал друг търговец преди него. Искаше да прекрачи борда на лодката си и да стъпи на незнаен бряг, а насреща му да идват непознати люде. И той да търси общи думи с тях, да търси път към сърцата им и да спи с железния нож под главата си. И Чръноглав се качваше на несигурни кораби, макар да повръщаше ден и нощ през борда им. И той се качваше на тангутски камили, макар като слезеше, все едно, че беше изпил бъчва младо вино, та хем го люлееше, хем му се гадеше.
А когато натежа по тегло и години, хан Кубрат го прибра при себе си за свой съветник.
Сега славянинът повече не пътуваше, но щом се запролетеше, сънуваше един и същи сън. Той стои още като малко дете и гледа как бели късове лед, от които отскачат бляскавите стрели на слънцето, плуват върху сиво море. И върху късовете лед кацат бели птици и разперват крила, та ледовете се превръщат в бляскави кораби с бели платна. И вятърът роши белите пера на птиците, и крилата са като платна, и ледовете се носят като кораби. И белите птици крещят победоносно, а ледовете се носят и изчезват в сивия хоризонт, от който извират вълните.
И докато слушаше другите, славянинът често вдигаше броеницата си от санталови зърна, та дълбоко вдъхваше уханието на дървото. Такъв си беше — миришеше всичко, до което се докоснеше. И всъщност той гледаше всичко и слушаше всичко, но хората виждаха само движението, когато се навеждаше да допре нещо до носа си. Защото славянинът гледаше и слушаше незабелязано, като зяпаше наоколо, сякаш не знаеше какво да прави и само се отегчава. Но щом се раздвижеше, пламваше — както запалената борина, за да вдигне висок пламък, трябва да бъде размахана.
И тъй — този едър мъж се изправи, прокара дългите пръсти на огромните си ръце през сивата си грива, която падаше до плещите му, а после ги прокара и през валмото на брадата, която стигаше до пояса му. И като се поклони на хан Кубрат, превърна се от отегчен безделник в събран и съсредоточен мъж. Чръноглав забоботи с дълбокия си глас и каза:
— Велики хане, ти знаеш, че аз броя годините си, пък и родословието си, от деня на твоята дружба с мене. И едната половина на душата ми е болгарска, и дано тя ми е добрата половина, но другата половина си остана славянска. И ако се изправя пред вража войска и всеки започне да се хвали с кръвта си, то аз ще се хваля двойно — с болгарска кръв откъм бащина страна и със славянска откъм майчина страна. И ако някой поиска да вдигне глас срещу втората ми половина, готов съм да я браня ето с този нож.
И славянинът положи пред себе си железния нож, изкован от робския гердан. Но никой не се обади и славянинът каза:
— Велики хане, погледни тези пергаменти, изцапани от багрите на безброй народи. И виж — две багри не са променили местата си и не са залели чужда земя. Това са алената боя на болгарите и черната краска на славяните — двете багри на двете мои половини.
И наистина — два народа бяха останали върху своите земи за този половин век. Това бяха болгарите и славяните. И на север от Черно море край реките Кубан, Дон и Днепър като червено слънце грееше Велика Болгария, и като лъчи на изток аленееха племената на савирите и барсалите, а на запад лъчите на кутригурите пронизваха Панония и ронеха искри в италийските земи.
И Чръноглав каза:
— И защо Ван Фу е написал земите на славяните с черна боя? Това е баграта на севера и на нощта. А погледнете — славяните разсичат пергамента от север на юг и стигат до брегове, край които се люлеят палми. И Пелопонес сега се нарича Морея. И преди двадесет години нашите славянски лодки стигнаха до остров Крит и ние го разграбихме, а стигнахме и до Апулия в Италия. Да, моята кръв е червена и дрехата ми е черна, ала не зная дали не бива да сменя цвета на дрехата си. За славяните трябваше да говори и воинът Шаргакаг, който гледа към пладне — защото славяните са на юг до ромеите. И трябваше да говори певецът Агелмунд, който гледа към залез, защото славянски племена са до аварите и между нас и всички народи на запад. Позволи ми, велики хане, да говоря и с техните уста, защото не можем тримата да говорим разни думи, щом казваме истината.
И никой, никой — макар че всички гледаха двете картини на света, вчерашната и днешната, гледаше ги и самият Чръноглав — и никой, никой не видя върху стената знамението, което Ван Фу беше изписал, без сам да го осмисли. Защото ето — черната река на славяните, която слизаше от север на юг, пресичаше червените лъчи на болгарите, които идеха от изток на запад. Да, като крила на кръст се пресичаха черното и червеното върху стената. А никой не видя, че багрите се кръстосват — дори Чръноглав, който ги носеше в кръвта си.