Пленница на короната
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651177
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пленница на короната». Краткое содержание книги:
— Дърпайте това, а ние ще дърпаме с вас. Хапете клина, когато болката се усили, и ние ще крещим с вас.
— Няма ли нещо, което можете да й дадете за облекчаване на болката? — пита настойчиво Изабел.
По-младата жена маха запушалката на каменна бутилка.
— Пийнете мъничко от това — предлага тя, и налива от течността в сребърната ми чаша. — Всъщност си мисля, че всички трябва да пийнем по мъничко.
Течността изгаря гърлото ми и от нея очите ми се насълзяват, но ме кара да се почувствам по-смела и силна. Виждам как Из се задавя, когато отпива, и ми се ухилва. Навежда се напред да прошепне в ухото ми: «Тези са две алчни пияни старици. Бог знае къде ги е намерил Ричард».
— Те са най-добрите в страната — отвръщам. — Бог да е на помощ на жената, която ражда с най-лошите.
Тя се засмива и аз също се смея, но смехът засяда в корема ми като забит меч, и аз надавам лек вик. Изведнъж двете жени стават делови и важни, настаняват ме на родилното легло, пъхат усуканата връв в ръката ми, поръчват на прислужницата да налее гореща вода от каната до огнището. После следва дълъг, объркан период, в който аз съм погълната от болката, виждам отразените отблясъци от огъня по каната, чувствам горещината в стаята и хладната ръка на Изабел, която мокри лицето ми. Боря се с болката, разяждаща самите ми вътрешности, боря се да си поема дъх. Мисля си за майка ми, толкова далече от мен, която би трябвало да е тук с мен сега, мисля си и за баща ми, който прекара живота си в битки и който позна финалния последен ужас на поражението и смъртта. Много странно, но се сещам за Миднайт, отмятащ нагоре едрата си глава, когато мечът пронизва сърцето му. При мисълта за баща ми, отправяйки се без кон да пожертва живота си в полята пред Барнет, за да мога аз да бъда кралица на Англия, аз се напъвам, чувам проплакване, и как някой казва настойчиво: «Леко, внимателно сега», и виждам лицето на Изабел, покрито с петна от сълзи, и я чувам как ми казва: «Ани! Ани! Имаш момче!» И знам, че съм направила именно онова, което баща ми искаше, онова, от което има нужда Ричард: дарила съм баща си с внук, а съпруга си — с наследник, и Бог ме е благословил с момче.
Но той не е силен. Акушерките казват бодро, че множество крехки момчета се превръщат в храбри мъже, а дойката твърди, че от нейното мляко той съвсем скоро ще стане охранен и здрав, но през шестте седмици на уединението ми след неговото раждане, преди пречистването ми в църква, сърцето ми се свива от страх, когато го чуя да проплаква — тъничък писклив звук — през нощта, а денем се взирам в дланите на ръцете му, които приличат на малки бледи листа.
Изабел трябва да се върне при Джордж в Лондон след кръщението на бебето и пречистването ми в църква. Кръщаваме го Едуард, на краля, а Ричард казва, че предрича велико бъдеще за него. Кръщенето е скромно и тихо, както и пречистването ми в църква, кралят и кралицата не могат да дойдат, и макар че никой не казва нищо, не изглежда вероятно бебето да заякне; едва ли си струва разноските за пищна кръщелна рокличка, тридневни празненства в замъка и вечеря за всички слуги.
— Той ще бъде силен — прошепва ми насърчително Изабел, докато се качва в носилката си в двора на конюшнята. Няма да язди, защото коремът й вече нараства. — Точно тази сутрин си мислех, че изглежда много по-силен.
Не е така, но никоя от нас не признава това.
— Пък и, във всеки случай, поне сега знаеш, че можеш да имаш дете, че можеш да родиш живо бебе — казва тя. Мисълта за момченцето, което умря в морето, което дори не изплака, все още преследва и двете ни.
— Ти също можеш да родиш живо дете — казвам твърдо. Това е сигурно. И ще дойда за уединението ти преди раждането. Няма причина нещата да не минат добре за теб този път. Ще родиш един малък братовчед за Едуард, и, дай боже, и двамата ще растат здрави.
Тя ме поглежда, очите й са хлътнали от страх.
— Момчетата Йорк са здрави и яки, но никога не забравям, че майка ни е заченала само мен и теб. А аз родих едно дете и го изгубих.
— Хайде, бъди смела — нареждам й, сякаш съм нейна по-голяма сестра. — Не падай духом, и всичко ще бъде наред с теб, както беше с мен. А аз ще дойда при теб, когато времето ти наближи.
Тя кимва:
— Бог да те благослови, сестро, и да опази здравето ти.
— Бог да те благослови — казвам аз. — Бог да те благослови, Из.
След като Изабел си е тръгнала, откривам, че мисля за майка ми и че тя може никога да не види това свое първо внуче, момчето, което всички искахме толкова много. Пиша й кратка бележка, за да й съобщя, че детето се е родило, и че засега расте и заяква, и чакам отговор. Тя ми отговаря с яростна тирада. За нея детето ми, моето скъпо момче, е незаконородено; нарича го «копелето на Ричард», защото не е дала позволение за сватбата. Замъкът, в който той се роди, не е негов дом, а неин, и следователно той е узурпатор, като баща си и майка си. Трябва веднага да оставя и дете, и съпруг, и да отида при нея в Болийо. Или трябва да замина за Лондон и да поискам от краля свободата й. Или трябва да заповядам на съпруга си да я освободи. Джордж и Ричард трябва да върнат състоянието й, трябва да бъдат обвинени като крадци. А ако не сторя никое от тези неща, тогава ще почувствам студенината на майчиното проклятие, тя ще се отрече от мен, няма да ми пише никога повече.