Докато смъртта ни раздели

Те стояха тихи, в плътен кръг около автомобила и изчакваха. Разстоянието до най-близкия блок изглеждаше не по-малко от безкрайната Сахарска пустиня, а светлините му бяха не по-близо от звездите над Еверест. С изключение на кръга от вещици около автомобила ми паркингът беше пуст и изоставен като Тихия океан. Имах чувството, че самият Людехорн се е надвесил над мен, също обзет от очакване като другите.

Излязох бързо от автомобила. Бяха дванайсет-тринайсет души и единственият ми шанс беше да ги задържа на разстояние с ораторската си дарба, да намеря пролука и да избягам с всички сили.

Но Джокер се беше поучил от грешката си. Още преди да отворя уста, чух гласа му:

— Дръжте го!

И те ме хванаха.

Налетяха връз мен от всички страни, така бързо и жестоко, че едва успях да вдигна юмруци. Усетих пръсти, пестници, крака, ботуши и железни тръби, които намираха най-уязвимите места на тялото ми. Една спица ме закачи под лакътя, захапа дрехите и разкъса кожата ми. Блъснаха ме настрана, ударих се в колата и получих удар в тила, преди да се ударя в асфалта. В стомаха ми се заби твърдо коляно, свити юмруци блъскаха гърдите ми. Ударих нагоре в тълпата, срещнах нещо твърдо, после нещо меко, изругах и получих удар с ботуш в движение, който разлюля всичко у мен, всичко у мен екна в скърцаща, лишена от хармония мелодия. Над мен ръмжаха, някои се смееха, други ме ругаеха.

Свих се на кълбо и скрих глава между лактите си, почти до средата на тялото си, за да защитя най-ранимите части на тялото си. Без да мога да противостоя, усетих, че от очите ми капят топли сълзи — сълзи на гняв и унижение, на болка и страх… помислих си: „Това ли е краят?“ Така жалък, така несправедлив?

И потънах в бездънна тъмнина. Под мен се разстла асфалтът, стана мек като пясъчна дюна, отвори се като уютна постеля. Чудна топлина се разля по цялото ми тяло и изгори всички болки. В полудрямка усетих, че ударите и ритниците намаляват. Последен удар с ботуш в кръста, гнуслив ритник в отпуснатия крак, целувка от плюнка по лицето, което усещах воднисто, подпухнало и лепкаво.

Изведнъж някой дойде много, много близо до мен. Усетих, че ме вдигат твърди, костеливи ръце, и видях през мъждив, жълто-червен воал, че едно лице се надвесва над моето, бледото и студено лице на пастор.

— Аз те предупредих, Веум. Сега вече ще се държиш настрана от майка ми, за твое добро!

После ме пусна и аз се свлякох на асфалта. И този път не ме заболя. Беше ми меко, топло и имах само едно желание: да спя, да спя…

Чух стъпки, които се отдалечиха. После стана тихо и гласът се появи отново, сякаш на върха на един тънък ботуш, който здравата се заби в хълбока ми, чух гласът да казва:

— А ако мислиш, че ти си единственият, който ходиш на свиждане с оная проститутка, много се лъжеш.

Последен ритник, и няколко чифта крака се отдалечиха с тропот.