Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— Запознайте се: Игор, Юля — представи ни Андрей.
Те се качиха в колата, Юля седна до мен отпред, Андрей — отзад, и полетяхме към околовръстното шосе.
— Игор, а вярно ли е… — започна Юля.
Ето на, сега ще попита вярно ли е, че съм участъков милиционер. И ще започне да задава идиотски въпроси за какво ми е потрябвала такава работа. Или как при такава работа имам толкова скъпа кола. Или вярно ли е, че баща ми е онзи същият Дорошин. Господи, колко ми е омръзнало всичко това!
— … че имаш пет котки?
Добре че мълчах в момента, инак щях да се задавя.
— Чиста истина.
— Тогава разбирам.
— Какво разбираш?
— Защо си участъков милиционер.
О, и тая си я биваше! Познава ме от пет минути, а вече всичко разбирала!
— Така ли? — скептично попитах аз. — И защо съм участъков милиционер?
— Защото умееш да обичаш и да се грижиш за онези, които не те обичат. Не всеки го може. Повечето хора се стремят към гарантирана взаимна любов, а да обичат просто така, без да разчитат на ответно чувство, умеят и искат единици. В нашата страна никой не обича милицията, така че и на милиционерите им е трудно да обичат хората.
Изгубих дар слово. Разбирах, че трябва да поддържам разговора, но не можех да отговоря. Като че онемях. Слава богу, на помощ ми се притече Мусатов.
— Ей че го каза, Юлка! — засмя се той. — А котките какво общо имат тук? Каква е връзката?
— Ами съвсем пряка е — невъзмутимо отговори момичето. — Котките не са кучета, те се отнасят към стопаните си чисто потребителски. Те не са стадни животни и не се нуждаят от любовта и одобрението на водача. Виж, кучетата се нуждаят, затова за тях е толкова важна любовта на стопанина им и те се стараят по всички достъпни за тях начини да заслужат тази любов. Котките пък не се нуждаят, те са независими, индивидуалисти. Те просто позволяват на стопанина да обитава тяхната територия, при условие че стопанинът редовно изпълнява възложените му функции. Да ги храни, да им чисти и така нататък. Човек, който има пет котки, не може да не разбира това. Ти го разбираш, нали? — обърна се тя към мен.
— Разбирам го — промълвих аз.
— Ето виждаш ли — отново се обърна тя към Андрей. — Игор разбира. И въпреки това ги обича. Значи по принцип е способен на безкористна и несподелена любов. А човек, който не е способен на това, не може да работи като участъков милиционер.
— Ако човек те слуша, значи у нас всички участъкови милиционери са способни да изпитват несподелена любов — позасмя се Мусатов.
— Не пресилвай, не казах точно това. Имах предвид, че истински добър участъков милиционер може да стане само онзи, който е способен на тези неща. А останалите ще работят по принуда.
Вцепенението ме поотпусна и аз си възвърнах способността да говоря.
— Приятели, идва празник, хайде да не обсъждаме моята работа, става ли? Оставете ме да позабравя за нея.
— Ох, извинявай — виновно каза Юля. — Не съобразих. Тогава, момчета, защо не си поговорите по вашия въпрос? Защото започнем ли да празнуваме, ще забравим всичко. Не ми обръщайте внимание, говорете си.
Честно да си кажа, на мен за нищо не ми се говореше. И най-малко от всичко на света ми се искаше да обсъждам проблемите на Мусатов, който не можел или не искал вече да използва услугите на бащата на Юля. Исках само едно: да остана с това момиче насаме за много, много часове, да й задам множество въпроси и да чуя отговорите й. Не съм особено силен по психология, има само три неща, от които що-годе разбирам: музика, котки и работата на участъковия милиционер. И нито веднъж в живота си не бях успявал така разбираемо дори за самия себе си да формулирам онова, което тази хлапачка каза за мен на третата минута от запознанството ни. Изпитах чувството, че мозъкът ми е бил видян на рентген и резултатът е бил мигом разшифрован. И сега не е нужно да обяснявам нищо на никого, защото всички и бездруго знаят и разбират всичко за мен. И кой знае защо, това не ме плаши, не ме засрамва и не ми е неприятно, а обратното — носи ми радост и спокойствие.
Но отпъдих тези опасни мисли. Юля е момичето на Мусатов и аз имам право единствено да оценя интелекта й и евентуално да го похваля, но без да влагам каквито и да било емоции.
— Дай тогава по въпроса — съгласих се аз, като се престорих на ентусиазиран. — Какво успя да намериш?
— Получих списък на хората, които са работили в един отдел с Личко, но засега не знам къде се намират те в момента и как да ги намеря.