Капан за мишки

— Татко, какво би казал на предложението ми да гостуваш в клуба на моите старци?

— Ти да не искаш да пея пред тях?

Цялата му фигура, да не говорим за лицето и гласа, изразяваше недоумение и учудване. Така де, как е възможно? Той, великият Владимир Дорошин, да пее пред някакви си пенсионери в някакъв си там задръстен старчески клуб. Немислимо!

— Не е задължително да пееш. Те с удоволствие ще послушат твоите разкази, спомени. Ти много гастролираш, общуваш с известни музиканти по цял свят. И после, би могъл да поговориш с тях за кумирите на тяхната младост, та нали ти си заварил още Козловски, дори сте пели заедно на един концерт. Познавал си Щоколов, Гмиря, излизал си на една сцена с Вишневская и Ростропович. На тях би им било много интересно.

— Ама ти да не си полудял?

— Защо? — невинно попитах аз.

Тоест прекрасно разбирах защо беше това „полудял“, но ми бе интересно дали татко ще посмее да изрече това на глас, и то пред външни хора. Бях сигурен, че няма да посмее. И ще се принуди да подбира за отказа си други аргументи, които — дай боже — аз ще успея да оборя и все пак да изтръгна неговото съгласие.

Но бях подценил баща си. И през ум не му беше минавало да откаже. Не че бе решил да се съгласи. Той изобщо не започна да обсъжда този проблем, а прехвърли разговора веднага към мен, към моята неправилно избрана професия, към моя погубен талант и към факта, че съм го бил лишил от най-голямата радост за всеки баща — възможността да се гордее със сина си. И нито Мусатов, нито красивата му млада придружителка не му попречиха в това.

Не, татко не крещеше и дори не използваше остри изрази, неговият силен баритон звучеше спокойно и сочно. Нещо повече, той беше прелъстително мек. Наричаше ме „синко“, а обичайните „ти трябва“ бе заменил с „винаги съм имал чувството, че ти би могъл“. С крайчеца на окото си наблюдавах Андрей и Юля и бих могъл да се закълна, че Мусатов искаше да излезе и да ни остави насаме с баща ми, но на добрите му намерения пречеше Юля, която, както бе стояла, подпряла крехко рамо на великолепния Дорошин, така и продължаваше да си стои. Нещо повече, докато произнасяше своята трагична тирада, баща ми нежно галеше момичето по главицата. Сиреч, аз изобщо не съм ядосан и това, което чувате тук, не е семейна сцена, нито скандал, а просто мило чуруликане на случайна тема, всъщност не чак толкова важна.

От всичко казано аз схванах едно: татко няма да дойде в моя клуб, защото го смята за безсмислено и глупаво начинание, което не си струва добрата дума. И изобщо няма намерение да ми помага в работата ми, защото колкото по-скоро я напусна, толкова по-добре ще бъде за всички и на първо място — за самия мен.