Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— Ами ако цветето загине, поставено на неподходящо място? — възмущаваше се Юля. — Как не разбирате, та то е живо. Всички растения са живи, те се раждат, развиват се, узряват, нужни са им храна и вода, те имат нервна система. Не могат само да се движат и да говорят, а във всичко останало са също като животните. Игор, хайде, кажи на Андрей, обясни му, след като не разбира! Нали ти имаш котки, сигурно разбираш! Не бива да се рискува с жив организъм.
— Юленка, вие сте очарователна. — Татко леко прегърна момичето и бащински го целуна по челцето. — От къде у вас толкова любов към всичко живо? В наше време това се среща толкова рядко, особено сред младите.
Ах, този татко! Сигурно и гробът няма да го оправи. Да имаш такава съпруга като моята маминка, умна и красива, грижовна и предана, живееща само с интересите и живота на мъжа си — и да се разнежваш от млади въртиопашки. Впрочем Юля, разбира се, не прилича много на въртиопашка, но все пак…
Ами Юля, вижте я само! Притиснала се е до татковото рамо — сякаш като дъщеря отвръща на неговата бащинска целувка.
— Аз съм дъщеря на адвокат, Владимир Николаевич. А баща ми ме е учил, че никога не бива да се рискува чужд живот.
Татко грейна в усмивка и се обърна към мен:
— Ами ти, сине, какво ще кажеш? Ние тук разсъждаваме къде най-добре да настаним твоя подарък.
Аз живо се включих в обсъждането, защото трябваше да се подмажа на татко. Най-сетне ми се стори, че е настъпил съвсем подходящ момент, татко е разчувстван и размекнат, затова храбро се хвърлих с главата надолу в дълбокото.
— Татко, какво би казал на предложението ми да гостуваш в клуба на моите старци?
— Ти да не искаш да пея пред тях?
Цялата му фигура, да не говорим за лицето и гласа, изразяваше недоумение и учудване. Така де, как е възможно? Той, великият Владимир Дорошин, да пее пред някакви си пенсионери в някакъв си там задръстен старчески клуб. Немислимо!
— Не е задължително да пееш. Те с удоволствие ще послушат твоите разкази, спомени. Ти много гастролираш, общуваш с известни музиканти по цял свят. И после, би могъл да поговориш с тях за кумирите на тяхната младост, та нали ти си заварил още Козловски, дори сте пели заедно на един концерт. Познавал си Щоколов, Гмиря, излизал си на една сцена с Вишневская и Ростропович. На тях би им било много интересно.
— Ама ти да не си полудял?
— Защо? — невинно попитах аз.
Тоест прекрасно разбирах защо беше това „полудял“, но ми бе интересно дали татко ще посмее да изрече това на глас, и то пред външни хора. Бях сигурен, че няма да посмее. И ще се принуди да подбира за отказа си други аргументи, които — дай боже — аз ще успея да оборя и все пак да изтръгна неговото съгласие.
Но бях подценил баща си. И през ум не му беше минавало да откаже. Не че бе решил да се съгласи. Той изобщо не започна да обсъжда този проблем, а прехвърли разговора веднага към мен, към моята неправилно избрана професия, към моя погубен талант и към факта, че съм го бил лишил от най-голямата радост за всеки баща — възможността да се гордее със сина си. И нито Мусатов, нито красивата му млада придружителка не му попречиха в това.
Не, татко не крещеше и дори не използваше остри изрази, неговият силен баритон звучеше спокойно и сочно. Нещо повече, той беше прелъстително мек. Наричаше ме „синко“, а обичайните „ти трябва“ бе заменил с „винаги съм имал чувството, че ти би могъл“. С крайчеца на окото си наблюдавах Андрей и Юля и бих могъл да се закълна, че Мусатов искаше да излезе и да ни остави насаме с баща ми, но на добрите му намерения пречеше Юля, която, както бе стояла, подпряла крехко рамо на великолепния Дорошин, така и продължаваше да си стои. Нещо повече, докато произнасяше своята трагична тирада, баща ми нежно галеше момичето по главицата. Сиреч, аз изобщо не съм ядосан и това, което чувате тук, не е семейна сцена, нито скандал, а просто мило чуруликане на случайна тема, всъщност не чак толкова важна.
От всичко казано аз схванах едно: татко няма да дойде в моя клуб, защото го смята за безсмислено и глупаво начинание, което не си струва добрата дума. И изобщо няма намерение да ми помага в работата ми, защото колкото по-скоро я напусна, толкова по-добре ще бъде за всички и на първо място — за самия мен.