Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Вкъщи на бърза ръка честитих на котките настъпващия празник, което се изрази в завързване на синя панделка на шията на Арина (никой друг не понасяше такива волности) и раздаване на прясно месо на всички без изключение. По принцип котешкият доктор не разрешаваше на кастрирани котки да се дава сурово месо, освен на големи празници, така че цялата ми банда се хранеше предимно със суха храна и специални пастети. Но на Приятел и Арина, на които бе разрешено да имат деца, веднъж на два-три дни давах сурово месо, заради което трябваше да ги примамвам в кухнята и да затварям вратата, та останалите да не виждат, да не завиждат и да не крадат. Останалите, разбира се, не виждаха, но усещаха, и то много добре, и правеха пред затворената врата гръмки протестни демонстрации. С ум и съобразителност особено се отличаваше старият Ринго, който, щом видеше, че вземам на ръце едновременно Приятел и Арина, се сещаше каква е работата и се втурваше към кухнята, събаряйки всичко и всички по пътя си, сядаше пред хладилника и си придаваше скръбния вид на същество, което никога не е било хранено. Тоест свиреше на струната на съжалението ми. Мен с такова нещо не могат да ме трогнат, но подозирам, че приятелката ми Светка Безрядина, която храни котките в мое отсъствие, се поддава. В чест на празника днес месо получиха всички.
На масата намерих дългия списък, продиктуван ми сутринта от маминка: онова, което тя не е успяла да купи и което аз трябва да занеса на всяка цена. Естествено аз благополучно бях забравил за този списък. Прегледах го бегло, за да преценя в кои магазини трябва да отида, и се натъкнах на непозната дума. Това пък какво е? Когато сутринта пишех под диктовка, бързах и не попитах. Някакъв си асклезан. Може би е лекарство? Името подхожда за лекарство.
Градският телефон на родителите ми беше постоянно зает, безрезултатно набирах петнайсетина минути, при което мобилните телефони и на двамата бяха включени, но вероятно се намираха далеч и от мама, и от татко. Беше вече осем и половина, в десет бях обещал да мина да взема Мусатов и приятелката му, така че времето ме притискаше и аз реших все пак да тръгвам да пазарувам, включително тайнствения асклезан. Щом намерих цветето, без да знам как се казва, все някак ще се оправя и с него.
Към девет и половина, напълнил цяла количка с продуктите, споменати в списъка, минах през касата, унило погледнах затворения аптечен павилион, натоварих покупките в багажника на колата до татковото цвете (май отново бях забравил как се казва) и останалите подаръци и се завтекох към денонощната аптека. На моя въпрос за асклезана веднага ми отвърнаха с удар под лъжичката:
— Таблетки ли искате или мехлем?
Наложи се да звъня по телефона. След като набрах номера, попитах възрастната фармацевтка:
— А за какво е то? Срещу каква болест?
— Проблеми с вените. На краката или пък хемороиди…
Ах, да, вените. Разбира се, това е за татко, съвсем бях забравил. Певците постоянно са на крак и вените са слабото им място. Седнал не се пее, няма опора.
Този път ми провървя, мама вдигна веднага:
— Ама разбира се, че таблетки. Та нали ти казах сутринта.
Така ли? Виж ти, някак е минало покрай ушите ми. Впрочем можех и сам да се досетя. Татко е публична личност, в смисъл, че част от репетициите и всички спектакли стават пред хора и невинаги е удобно да си сваля панталона и да си маже краката.
— Таблетки — казах полугласно на продавачката и започнах едновременно да вадя пари и да слушам мамините вайкания.
Колко лош син съм бил, как не съм можел да запомня какви болежки има татко и с какво ги лекува. Оказа се, че той използвал асклезан от цели две години… Повече не я слушах, защото в главата ми се зароди план за едно дребно отмъщение. Не на мама, разбира се. На татко. Още не можех да му простя любовната забежка, която се бе разкрила миналата есен и за която мама естествено нищо не знаеше. Но аз знаех. И му подготвих една малка гадост, която щях да пусна в действие, ако татко кажеше нещо, което не би ми харесало.
В десет и пет стигнах на мястото на срещата ми с Мусатов. Андрей държеше голям пакет — вероятно подаръци за всички участници в тържеството. Маминка щеше да бъде във възторг. Тя толкова обича под елхата да се издига цяла камара подаръци! До Мусатов бе застанала стилна дребничка мацка с ярки живи очи.