Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Обиждаш непростимо нашата принцеса! — кресна той на Давока, когато тя се приближи.
— Видя ли — каза тя на Лирна, без да му обърне внимание. — Добре си плу…
Лирна я фрасна в лицето. Вложи цялата си сила в удара, но ръката ѝ отскочи от челюстта на Давока, без да нанесе никакви видими щети; затова пък собственият ѝ юмрук пламна от болка.
Спусна се тишина, в която Смолен сложи ръка върху дръжката на меча си, Лирна тръскаше ръка да прогони болката, а Давока търкаше зачервеното място на челюстта си. Накрая изсумтя и по лицето ѝ мина нещо като усмивка.
— Дръж се здраво за врата на коня — каза тя на Лирна и ѝ обърна гръб. — Ще се справиш.
Прекосяването на реката не се оказа чак толкова страшно, колкото се опасяваше Солис, макар че по някое време течението откъсна Смолен от коня му и се наложи Иверн да го спасява — за щастие младият брат успя да сграбчи туниката на лорд-маршала и спря по-нататъшното му плаване. Лирна се беше вкопчила в коня, стискаше го с две ръце през врата и животното я влачеше със себе си през реката. Не личеше да го е страх от дълбоката вода, по-скоро се дразнеше от допълнителния товар, ако се съдеше по пръхтенето и погледите, които хвърляше към Лирна. За има-няма час успяха да се прехвърлят на другия бряг, мокри като кокошки и в различна степен изтощени.
— Без почивки — заяви Давока, метна се на дребното си конче и го пришпори на север.
Яздиха още десетина мили, докато не стигнаха до гъста борова гора. Давока откри плитка пещера в едно дере и пренощуваха там, като се редуваха да спят и да стоят на пост. На Лирна ѝ беше толкова студено, че отново я втресе, но безобидно, а не като болестта, която я бе повалила на склоновете на вулкана. Събуди се призори, натъртена, но достатъчно отпочинала, за да продължи.
Отиде при Давока, която клечеше при входа на пещерата и оглеждаше склоновете наоколо.
— Виждаш ли нещо? — попита я Лирна.
— Не, нито виждам, нито надушвам. Търсят ни, но не в тази гора. — Тонът ѝ подсказваше, че това не е непременно добра новина.
— Извинявай, че те ударих — каза Лирна.
Давока се обърна да я погледне и вдигна вежди.
— Свинявай?
Лирна се замисли за лонакския еквивалент и осъзна, че такъв не съществува.
— Иллеха — каза накрая. „Съжаление или вина, в зависимост от ударението.“
— Лонаките се удрят постоянно — отговори на своя език Давока и вдигна рамене. — Ако се беше опитала да ме намушкаш, тогава щеше да е друго. — Стана, влезе в пещерата и разрита краката на спящите мъже. — Размърдайте се, мързеливци. Време е да тръгваме.
След няколко часа вече бяха излезли от гората и яздеха усилно на североизток. Тук теренът не беше толкова планински, широки тревисти равнини деляха възвишенията. Благодарение на подобрените си ездачески умения Лирна успяваше да поддържа темпото на Давока и известно време язди рамо до рамо с нея. После лонакската жена изведнъж дръпна юздите, вперила поглед на запад. Лирна проследи погледа ѝ и видя на хоризонта прашен облак.
— Сентари? — попита тя.
— Кой друг? — каза Иверн.
— Ваше височество! — Смолен се беше изправил на стремената и сочеше на юг, където се виждаше друг прашен облак.
Лирна погледна към Давока. Тя гледаше право напред, към планинската верига на север, и без съмнение пресмяташе разстоянието.
— Много е далеч — каза Солис и откачи лъка си от седлото. Нямаше тревога в гласа му, само бегло примирение.
— Кралицата да тръгва — каза Давока. — Ние ще ги задържим.
Лирна се загледа в прашния облак на запад и различи тъмни силуети. Преброи до петдесет, преди да се откаже.
— Твърде много са, сестрице — каза тя. — Но въпреки това ти благодаря.
Давока се обърна да я погледне и за пръв път Лирна видя в очите ѝ объркване, неохота да признае неизбежното поражение. Вероятно тя не познаваше вкуса му.
— Аз… свинявай, Лиърна — каза Давока.
Неочаквано за себе си Лирна отвърна с искрена, широка усмивка.
— Сама направих този избор — каза тя, после плъзна поглед по тримата мъже: Иверн и Солис с лъкове в ръце, Смолен изтеглил меча си. — Добри ми господа, благодаря ви за службата и знайте, че искрено съжалявам, задето ви забърках в това налудничаво начинание.
Солис само изсумтя, Смолен се поклони сковано, а Иверн каза:
— Ваше височество, вярвам, че една целувка от вас ще ми помогне да премина по-лесно в Отвъдното.
Тя се втренчи в него и както можеше да се очаква, младежът се изчерви до ушите.
— Аз… моля да ме извините, ваше височество — заекна той.