Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— И да, троловете имат нужда от убежище. Хората са много и приемат силата за предизвикателство, а различието — за престъпление. Говори се, че някога на света имало дракони. Вече са изчезнали.
— Хммм. — Не можех да намеря в себе си жалост към нещастните преследвани тролове. Може би ако бяха по-пухкави… — Този твой Йорг, чувал съм това-онова за него. Кралица Сарет искаше да метна калпазанина на коляно и да му нашаря задника. И щях да го направя — много убедителна жена е кралица Сарет. — Повиших глас, съвсем мъничко, леко и изкусно, така че Кара да не пропусне приказките ми за кралици и принцове. — Истинска красавица. Някога бил ли си… е, може би не. — Спомних си, че Горгот не е от онези, които получават покани за кралския двор, освен ако не се намира в клетка, в ролята на развлечение. — Бих дал урок на хлапето, но имах по-спешна работа на север. Некроманти и неродени, които трябваше да поставя на мястото им, не си ли чул? — Приключенията ми може да представляваха неотслабващо страдание, но сега поне можех да изкарам „некроманти“, за да надцакам противника във всякакви истории за геройства и неволи. Горгот може да беше чудовищен крал на троловете, но какво ще знае един пещерен обитател като него за некромантите?
Горгот издудна дълбоко в гърдите си.
— Йорг Анкрат е свиреп, безскрупулен и опасен. Съветът ми е да стоиш далеч от него.
— Йорг Анкрат ли? — Дочул името, Хакон прекъсна обсъждането на тънкостите на някакъв скучен стих от „Илиадата“. — Чичо ми казва за него съвсем същото, Горгот. Мисля, че го харесва! Братовчедът Синдри също беше впечатлен от него. В някой близък ден ще трябва да го преценя лично. — Данецът пристъпи откъм огъня — целият само златна коса, квадратна брадичка и сенки. — А вие сте смятали да го метнете на коляно, принц Джалан? — Чух как Снори изпръхтя някъде отзад, вероятно спомняйки си истината за цялата история и припряното ни отпътуване от Крат. — Това може да се окаже трудно. Този човек видя сметката на Феракинд…
— Феракинд?
Отговори ми Кара.
— Огненият маг, който властваше в Хаймски цеп, Джал. Вулканите замлъкнаха при смъртта му. — Тя ме гледаше от сенките и светлината на огъня улавяше само очертанията на лицето ѝ. Виждах усмивката ѝ отразена върху физиономиите на много данци.
— Аха. — „Проклети да са всички!“ Изправих се, обявих на висок глас, че имам нужда да се поразтъпча, и се отдалечих, подхвърляйки предизвикателно: — Е, кралица Сарет май нямаше високо мнение за момчето.
Докато нощите се нижеха една след друга и се приближавахме все повече към гелетската граница, аз като че ли постигах бавен напредък в другото си пътешествие — онова към кожите на Кара, — макар да имах обезпокоителното чувство, че съм човекът, придърпван полека с макарата, а не онзи, който е уловил жертвата си на кукичката със стария Джаланов чар и я тегли към себе си.
Раздразнението ми се усилваше от това, че макар Кара загадъчно да почна да се озърта към мен и да ми мята от онези усмивки, които сгряват един мъж от главата до петите… тя също така сякаш виждаше отвъд обичайните ми дрънканици и отвръщаше със смях на лъжите ми за вярност и чест. Често ме питаше за Снори и за ключа: при какви обстоятелства сме се сдобили с него, за неблагоразумната природа на мисията му и как мисля, че може да бъде отклонен от нея. Колкото и дразнещо да беше да говоря пак за Снори с жена, се наслаждавах на факта, че тя търси мнението и съвета ми по въпроси, свързани с ключа на Локи.
— Подобна вещ не може да бъде отнета със сила — каза тя. — Не и без огромен риск.
— Разбира се, че не — но все пак говорим за Снори…
— Има и нещо повече. — Тя се промъкна по-наблизо и понижи гласа си до сладък шепот в ухото ми. Някъде долу в мен се размърдаха спомени за Аслауг. — Това е творение на Локи. Мошеникът. Лъжецът. Крадецът. Той не би позволил създаденото от него да падне в ръцете на най-силния.
— Е, ако си говорим честно, ние не бяхме особено нежни, като го взимахме! — Издух гърди и се опитах да изглеждам равнодушен.
— Само че Нероденият предводител е нападнал вас, Джалан. Снори просто е взел ключа от останките му. Той не е бил неговата цел — не е нападнал неродения заради ключа.
— Ами… не.
— Измама или кражба. Това са единствените безопасни варианти. — Тя задържа погледа ми.
— Ако мислиш тези варианти за безопасни — рекох, — значи не познаваш Снори.
По същото време, когато усетих връзката ми с Кара да укрепва, тя от ден на ден изглеждаше все по-очарована от дразнещо красивия лорд Хакон. Копелето всяка нощ демонстрираше някакво ново достойнство, със съвършено умение, и то така, че да прилича на естествено разкриване, а не на перчене. Една вечер това бе дълбокият му тенор, с идеален тембър, и владеенето на всички велики песни на Севера. На следващата — побеждаването на всички освен Снори и някакъв грамаден уродлив мъжага на име Хурн в състезание по канадска борба, в което трябваше да го увещават да се включи. Друг път ни устрои голямо представление със загрижеността си за някакъв от своите хора, който получил внезапно главоболие — обсъждаше билките с Кара, все едно е бабичка, повикана да лекува болника. А тази вечер сготви сърнешка яхния, която преглътнах с мъка и се насилих да я нарека „приемлива“, макар че само желязната воля ме възпря да си поискам трета порция — беше най-вкусното проклето сърнешко, което съм ял.