Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Жабата се сварява
В следващите седмици мадам Манек се държи напълно сърдечно; почти всяка сутрин извежда Мари-Лор на разходка до плажа, води я на пазар. Но има отнесен вид, куртоазно се осведомява за здравето на Мари-Лор и Етиен и ги поздравява с „добро утро“ като чужди хора. Често изчезва за по половин ден.
Следобедите на Мари-Лор стават по-дълги и по-самотни. Една вечер тя седи до кухненската маса, а прачичо й чете на глас:
— „Виталността, с която се отличават яйцата на охлювите, надхвърля всички очаквания. Виждали сме образци, престояли замразени в блокове от лед и впоследствие възвърнали активността си след затопляне.“
Етиен млъква.
— Трябва да си приготвим нещо за хапване. Мадам като че ли няма да се прибере тази вечер.
Никой от двамата немръдва. Той прелиства страницата:
— „Дори и държани в кутийки в продължение на години, при овлажняване излизат навън, без да показват каквито и да било увреждания… Черупката им може да бъде счупена и дори части от нея — отстранени, но след известно време липсващите участъци се поправят чрез отлагане на рогова материя на мястото на счупването.“
— Има още надежда и за мен! — казва Етиен, смеейки се, и Мари-Лор си дава сметка, че прачичо й невинаги е бил толкова плашлив, че е живял и преди войните — тази и първата, че е бил младеж, пребиваващ в нормален свят, и го е обичал като нея.
Най-сетне се появява мадам, влиза в кухнята, заключва след себе си, Етиен малко хладно я поздравява с „добър вечер“ и тя с известно забавяне му отвръща. Някъде в града немците товарят оръжия или пият бренди, а историята се е превърнала в някакъв кошмарен сън, от който Мари-Лор отчаяно иска да се събуди.
Мадам Манек откача една тенджера от мястото й на стената и я пълни с вода. Ножът й се плъзга през нещо, което звучи като картофи, острието чука по дъската за рязане.
— Дайте на мен, мадам — казва Етиен. — Уморена сте.
Но не става и мадам Манек продължава да реже картофи, после ги избутва с острието на ножа в тенджерата. Напрежението в стаята кара Мари-Лор да се чувства замаяна, като че ли усеща въртенето на планетата.
— Да сте потопили някоя подводница днес? — пита Етиен. — Или сте взривявали немски танкове.
Мадам Манек отваря вратичката на шкафа за продукти. Мари-Лор я чува да рови из чекмеджето. Драсва се клечка, запалва се цигара. Не след дълго пред Мари-Лор се появява чиния с недоварени картофи. Тя опипва масата за вилица, но не открива такава.
— Да ви кажа ли какво става, Етиен — обажда се мадам Манек от другия край на кухнята, — когато пуснете жаба във вряла вода?
— Кажете ни, да, разбира се.
— Изскача опарена. А знаете ли какво се случва, когато я сложите в хладка вода и постепенно я загрявате? Знаете ли?
Мари-Лор чака. Картофите вдигат пара.
— Сварява се.
Заповеди
Някакъв единайсетгодишен в пълна парадна униформа вика Вернер да се яви в кабинета на командващия. Вернер зачаква на дървената пейка, обзет от нарастваща паника. Сигурно подозират нещо. Сигурно са открили някакъв неизвестен за него факт от родословието му, нещо съсипващо. Спомня си как ефрейторът влезе в детския дом, за да го отведе при хер Зидлер; безпогрешността, с която инструментите на райха виждат през стени, през кожата, в самите души на поданиците.
След няколко часа помощникът на коменданта го извиква да влезе, оставя писалката и го поглежда иззад бюрото си с вид, сякаш Вернер е един от многото досадни проблеми, които тежат на плещите му.
— Установи се, школник, че възрастта ви е била отбелязана неправилно.
— Моля, господине?
— На осемнайсет сте. Не на шестнайсет, както сте казали.
Вернер гледа озадачено. Абсурдът е очевиден: той и бездруго е по-дребен от повечето четиринайсетгодишни.
— Бившият ни преподавател по технически дисциплини, д-р Хауптман, ни обърна внимание върху несъответствието. Докторът е предприел стъпки за изпращането ви в специална техническа дивизия на Вермахта.
— Дивизия?
— Тук пребивавате неправомерно. — Гласът му е мазен и доволен; брадичката му е несъществуваща. Зад прозореца училищният оркестър репетира победен марш. Вернер гледа как едно светлооко и русо момче залита под тежестта на тубата.
— Комендантът разпореди прилагането на дисциплинарни мерки, но д-р Хауптман предложи вместо това да отдадете силите си на райха. — Помощникът подава през бюрото сгъната униформа — каменносива, с орел на гърдите, вензели на яката. След това каска, видимо по-голяма.
Оркестърът гърми още известно време и спира. Диригентът крещи имена. Помощникът на коменданта казва: