Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Само глупак — подхвана пак той, вече разпалено — само глупак, казвам ти, не може да види, че крал Елиас е на умиране. — Той енергично размаха ръка и разля вино от чашата си. — Дали е пипнал неизлечима болест, или проповедникът Приратес бавно го трови, не ме интересува. Червеният поп е идиот, ако мисли, че може да управлява кралството — той е най-мразеният човек в Остен Ард. Не, когато Елиас умре, само някой с благородна кръв ще може да управлява. И кой ще е той? Гутулф ослепя и избяга. — Той рязко се изсмя. — Бенигарис от Набан? Той не може да управлява дори собствената си майка. А Скали от Римърсгард е благороден и цивилизован не повече от това животно Леждрака. Така че когато убия Джосуа — ако изобщо още е жив — и потуша това жалко въстание, кой друг ще е подходящ да управлява? — Възбуден от собствените си думи, той допи чашата си на една-единствена глътка. — Кой друг? И кой ще ми се противопостави? Кралската дъщеря ли, тая капризна глезла? — Той замълча и напрегнато се взря в пажа, така че момчето наведе очи. — Е, може би ако Мириамел дойде да ме моли на колене, бих могъл да я направя своя кралица, но ще я държа плътно под око. И ще бъде наказана, задето ме отритна. — Той се усмихна самодоволно, наведе се напред и сложи ръка на бледата шия на жената, коленичила пред него. — Но ти не се страхувай, малка Фейурга, няма да те захвърля заради нея. И теб ще задържа. — Тъй като тя се отдръпна, той я стисна по-силно: наслаждаваше се на съпротивата й.

Палатката се издуваше и хлътваше, платнището плющеше. Влезе Леждрака — в косата и брадата му проблясваха снежинки. Водеше един старец, чиято плешива глава беше червена от твърде много слънце, а пухкавата му бяла брада беше изцапана от сок на ситрилови корени. Леждрака грубо го бутна напред. Пленникът залитна и падна вдървено на колене пред краката на Фенгболд, без да вдига глава. Шията и раменете му, открити от отворената яка на тънката му риза, бяха покрити с пожълтяващи синини.

Нервният паж напълни чашата на херцога за пореден път. Фенгболд се прокашля.

— Изглеждаш ми някак познат. Виждал ли съм те?

Старецът поклати глава отрицателно.

— Така. Можеш да ме погледнеш. Претендираш, че си кмет на Гадринсет?

Старецът бавно кимна и изграчи:

— Да.

— Бил си. Не че е много славно да си кмет на такъв развъдник на болести, във всеки случай. Кажи ми какво знаеш за Джосуа.

— Аз… Не те разбирам, господарю.

Фенгболд се наведе напред и го блъсна. Кметът се катурна и падна на една страна. Изглежда, нямаше сили да се надигне.

— Не ми се прави на глупак, старче. Какво си чувал?

Свит на земята, кметът се закашля.

— Нищо, което да не си научил, херцог Фенгболд — промълви той с треперещ глас. — Нищо. Идваха конници от прокълнатата долина нагоре в Стефлод. Казаха, че Джосуа Безръкия е избягал от брат си, че с група воини и магьосници изгонил демоните и си направили укрепление на омагьосаната планина посред долината. Че всички, които отидат при него, ще бъдат нахранени, ще има къде да живеят и ще бъдат защитени от бандити и от… и от… — гласът му заглъхна — и от воините на Върховния крал.