![Среднощният диамант [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/7/1/srednoshchniyat-diamant-bg-download.jpg)
Среднощният диамант [bg]
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Бляскавият двор #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Сиела"
- ISBN: 978-954-28-2425-1
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Среднощният диамант [bg]». Краткое содержание книги:
„Очарованието на Юга среща Моята прекрасна лейди. Романтиците ще се влюбят!“ School Library Connection
— Доста те бива да размахваш летва — каза Том. Посочи към дъската, която бях изпуснала.
Протегнах ножа си:
— Стори ми се, че ще свърши по-добра работа от това. Той се приведе по-близо, но само за да погледне.
— И възглавница би свършила по-добра работа от това. Поне тогава можеш да задушиш някого. Един истински ангел пазител има нужда от истински меч. Но първо най-важното. Да се махнем от студа и да си намерим нещо за пиене.
Да тръгна с него? Категорично не. Доверието, което можех да му имам, си имаше граници.
— Съжалявам, не мога. Трябва да бъда на едно определено място.
— Точно тук очевидно. — Том махна с ръка наоколо. — Помагаш за спасяването на невинни. Звучи ми като предопределено от съдбата.
— Защо я нападаха онези мъже?
— Съпругът й е един от сподвижниците ми, а онези мислят, че ги е излъгал. Беше чисто и просто отмъщение.
— Значи вие бяхте онзи, който беше прав?
— Винаги — каза той и се засмя отново. — Винаги.
Не знаех дали му вярвам, но усмивката му беше заразителна:
— Просто се радвам, че са добре. И вие също. Но наистина не мога да остана. — Поддържах ведър тон… и държах здраво ножа.
Том не настоя повече:
— Както ви е удобно, но ще се чувствам ужасно през остатъка от нощта, знаете ли. Мразя неплатени дългове. Ето. — С голяма показност извади монета от джоба си и ми я подаде. Приличаше на обикновена осфридианска медна монета, но страната, върху която бе изобразена главата на краля, беше нагрята и отгоре на нейно място беше гравирано перо. От другата страна гербът на Осфрид беше зачеркнат с инициалите ТШ.
— Обезобразяването на кралската монета е незаконно — казах.
— Монетата на краля ли? Не виждам инициалите му върху нея. — Том затвори пръстите ми около монетата и задържа ръката ми в своята. — Това е личният ми знак: давам го само на малцина, когато съм им задължен. Така че ако ти трябва услуга, ела да осребриш това в кръчмата „Танцуващият бик“.
— Ще го имам предвид — казах, питайки се каква услуга може да ми потрябва от него.
— Непременно. — Той отстъпи и се поклони, като отново отметна театрално назад пелерината си, преди да изчезне в тъмнината. — До следващия път, ангеле.
Точно когато не мислех, че е възможно нощта ми да стане още по-странна, пътят ми се пресече с този на Айана, докато наближавах входа край форта. Беше ме виждала с русата перука преди, но въпреки това се сепна:
— Мира? Ти ли си?
Спрях и изпитах надежда, че маската ще прикрие чувствата ми:
— Аз съм.
Тя ме повика с жест да се приближа до една сграда, далече от оживената пешеходна улица. Долових в дъха й лек мирис на вино.
— Даде ли на Грант онова, от което имаше нужда?
— Хм, спорно е, но съобщих новината, която носех.
— Тогава ще те изпратя до вкъщи — каза тя. Поклатих глава:
— Тръгнала си някъде другаде. Не искам да те забавям. Тя ме побутна напред:
— Просто се прибирах вкъщи. Приключих за тази нощ. Хайде.
Не мислех, че имам нужда от придружител, но вероятно беше по-лесно да изтърпя компанията й, отколкото да споря с нея. А и тя не беше Грант.
Вървяхме в дружелюбно мълчание, докато стигнахме до главния път. Тя издиша шумно:
— Каква нощ само.
Това беше твърде меко казано.
— Поне твоята хубава ли беше? — попитах.
— Не, ни най-малко. — Гласът й звучеше по-приповдигнат, отколкото бих очаквала за подобно изказване. Не, не приповдигнат. Печален. — На Иуитси ще му хареса да ми натяква как ме е предупреждавал.
Намръщих се, смътно спомняйки си по-раншните думи на Грант:
— Той каза… каза нещо за романтично увлечение. Айана се засмя на това:
— Така ли? Мога да си представя как го е казал.
— Съжалявам, изобщо не ми влиза в работата.
— Всичко е наред. Просто ми е неприятно, че винаги е прав. Това го прави самодоволен — повече от обикновено. — Тя въздъхна отново, тонът й стана сдържан и сериозен. — Може би е прав. Може би не съм създадена за любов.
— Не! — възкликнах. — Прекрасна си. Просто още не си срещнала подходящия човек. Не го слушай.
— Много си мила. А той вероятно е последният човек, от когото би трябвало да приемам съвети. Искам да кажа, общувала си достатъчно с него. Не е толкова сантиментален. Със сигурност не е романтичен.
Поколебах се, несигурна дали наистина исках да узная отговора на следващия си въпрос:
— Онази нощ, когато двамата се скарахте… ти му спомена нещо от рода, че поне научаваш имената на любовниците си…