Драконите на изчезналата луна [bg]

— Смятах, че ти поне ще ме подкрепиш, Гилтас — произнесе с официален тон кралицата, — заради отговорностите, които носиш, заради решенията, които ти се налага да взимаш. От теб искам единствено да сториш онова, което и Кайрин прави за мен. Да уважиш желанието ми и да не споменаваш нищо пред никого. Да се преструваш, както ние се преструваме, че Силваношей е сред нас.

Макар тонът й да бе студен, в очите й се забелязваше молба. В този момент Гилтас би дал всичко, за да успокои болката й и по някакъв начин да я освободи от прекомерния товар. Ала както самата тя бе казала, самият той също имаше своите отговорности. Трябваше да мисли преди всичко за собствения си народ.

— Никога не съм лъгал квалинестите, лельо Алхана — каза възможно най-внимателно. — И нямам намерение да започвам сега. Хората ми напуснаха родните земи, защото ми повярваха, дори прекосиха пустинята заради мен. Поверили са живота си и живота на своите деца в ръцете ми. Имат ми доверие и аз няма да го предам. Нито дори заради теб, колкото и да те обичам и почитам.

Алхана се изправи на крака със стиснати юмруци.

— Ако постъпиш по този начин, ще унищожиш всичко, за което се трудихме до този момент. Със същия успех още сега бихме могли да се предадем в ръцете на Мрачните рицари. — Внезапно ръцете й се отпуснаха и той забеляза, че пръстите й са започнали да треперят. — Дай ми още малко време, племеннико. Това е всичко, за което те моля. Синът ми ще се върне. Сигурна съм!

Гилтас премести очи от нея към Кайрин и остана задълго вгледан в младия елф. Кайрин от своя страна запазваше мълчание, ала в очите му се бе появил особен блясък. Очевидно изпитваше неудобство.

Алхана бе забелязала двоумението му.

„Твърде добре възпитан и добре настроен е спрямо мен, за да изрече думите, които са на върха на езика му — помисли си тя. — Само ако можеше, би ми отговорил: Това не е моя грижа. Вината не е моя, а на твоя син. Силваношей се е провалил пред своя народ и аз не желая да поемам по неговите стъпки.“

Внезапно в един-единствен парещ миг Алхана почувства гняв и гордост спрямо Гилтас. В същия миг усети изгаряща завист към Лорана и застигналата я смърт, която й бе донесла благословена тишина, край на мъките, край на болката и отчаянието. Лорана бе загубила живота си като героиня, борейки се за своя народ и страна. А в наследство бе оставила нещо, с което можеше да се гордее — своя син.

„Опитах се да постъпя правилно — каза си нещастно кралицата, — но по някакъв начин всичко приключи съвсем неправилно.“

Обичният й съпруг Портиос бе изчезнал и вече бе смятан за мъртъв. Нейният син, нейната надежда за бъдещето, бе избягал, оставяйки я лице в лице с това бъдеще. Може и да се опитваше да се залъгва, че някой го е омагьосал, но дълбоко в сърцето си знаеше, че истината е по-различна. А именно, че Силваношей бе разглезен, себелюбив и твърде лесно се поддаваше на страстите, които пък тя никога не бе имала силата да забрани още в зародиш. Не бе оправдала отговорностите си нито към своя съпруг, нито към сина си. Само гордостта й пречеше да го признае.