Драконите на изчезналата луна [bg]

И все пак хората го обожаваха и все още го зовяха свой владетел. И следваха неговата майка заради него. И пак благодарение на него Самар бе предприел опасно пътуване, бе принуден да напусне своята кралица в най-тежкия момент от древната история на Силванести досега, заставен да преследва из цял Ансалон нейното подобие на син. Защото на малцина бе известно, че Силваношей бе избягал още същата нощ, в която Самар и Алхана бяха рискували всичко, за да го спасят от Мрачните рицари.

Малцина, защото Алхана отказваше да го признае на глас даже пред самата себе си. Онези, които ги бяха придружавали в нощта на бягството му, знаеха, разбира се, но тя се бе погрижила да ги закълне да мълчат. Верните й елфи с готовност бяха приели клетвата. По този начин Алхана поддържаше мълвата, че Силваношей е болен и се нуждае от уединение, за да възстанови силите си.

Междувременно кралицата не губеше надежда, че синът й ще се завърне.

— Сигурна съм, че ми е сърдит и сега се крие някъде наблизо — казваше на Самар тя. — Скоро ще преодолее заслепението си и ще послуша здравия разум. Тогава ще се върне при мен и при своя народ.

Самар не можеше да повярва на това. Дори бе опитал да втълпи на Алхана, че следите от конски копита говорят за съвсем друго. Елфите нямаха коне със себе си. Животното, дошло да отведе Силваношей, със сигурност бе магическо. Синът на кралицата нямаше да се върне. Нито сега, нито когато и да е. В началото Алхана дори бе отказвала да го слуша, даже му бе забранила да й говори на тази тема. Ала дните отминаваха един подир друг и постепенно кралицата се бе принудила да признае, макар и със съкрушено сърце, че Самар може би е прав.