Драконите на изчезналата луна [bg]

В лабораторията, някога принадлежала на Рейстлин Маджере, щеше да се проведе среща между Златна Луна от Цитаделата на светлината и Мина, Господарката на Нощта, водачка на Рицарите на Нерака. Златна Луна вече беше дошла в това странно място. В лабораторията царяха хлад и мрак и отвсякъде бяха надвиснали сенки. Даламар й беше оставил фенер, ала светлината му беше слаба и успяваше единствено да подчертае тъмнината, която сякаш никога нямаше да се разпръсне напълно, дори ако вътре запалеха всеки фенер и всяка свещ, съществуващи по лицето на Крин. Тъмнината — душата и сърцето на тази заплашителна кула — владееше изцяло това помещение, чието минало бе изпълнено с толкова много смърт, болка и страдания.

Именно тук Рейстлин Маджере се бе опитал да подражава на боговете и да създаде живот, за да се провали напълно, донасяйки на бял свят жалките, тромави, покъртителни в самото си присъствие същества, живели и изчезнали в стаята, където в същия момент се намираха двамата чародеи. Пак в тази лаборатория драконовата повелителка Китиара бе намерила смъртта си — смърт, която по своята бруталност можеше да се сравнява единствено с потопения й в реки от кръв живот. Тук се възправяше и Порталът, водещ към Бездната, връзката между владенията на смъртните и умрелите, която отдавна бе прекъсната и сега служеше единствено за дом на мишките и паяците.

Златна Луна много добре познаваше мрачната история на това помещение. И навярно тъкмо тази история занимаваше мислите й сега, помисли си Палин, загледан към потрепващия й на повърхността на басейна образ. Лечителката стоеше в лабораторията, обгърнала рамене, и потръпваше не от студ, а от страх. Магьосникът почувства лека загриженост. Познаваше Златна Луна от дълги години, но така и не можеше да си припомни кога за последен път я е виждал изплашена от нещо.

Навярно се дължеше на странното тяло, което понастоящем Лечителката обитаваше. В действителност Златна Луна отдавна беше прехвърлила деветдесетте. Истинското й тяло беше на възрастна жена — все още жизнено, все така силно за човек на нейните години, ала с белязана от старостта кожа, с приведен гръб и изкривени пръсти, които обаче така и не бяха загубили внимателното си докосване. Истинското й тяло й бе служило вярно и никога не й бе хрумвало да съжалява за нещо или да се страхува от настъпването на годините, които й бяха донесли радостите на любовта и раждането, скърбите на любовта и смъртта. Това тяло й бе отнето в нощта на голямата буря и заменено с друго, непознато, много по-младо, красиво и преливащо от жизненост. Сега единствено очите й напомняха на Палин за жената, която му се струваше, че е познавал през целия си живот.

„Тя е права — помисли си магьосникът. — Това тяло не е нейно. Изглежда като взето назаем. Като дрехи, които не са ти по мярка.“

— Трябва да бъда до нея — промърмори Палин. Той се размърда неспокойно и понечи да заобиколи басейна. Стаята беше облицована с камък. Във вътрешността й царяха студ и мрак и непомръдващият пламък, горящ в дълбините на тъмния басейн, не можеше да разпръсне това усещане. — Златна Луна изглежда силна, ала не е така. Тялото й е на човек, едва прехвърлил двайсетте си години, но сърцето й е на жена, видяла повече от девет десетилетия. Шокът от срещата с Мина — особено сега — може да я погуби.