Драконите на изчезналата луна [bg]

Гилтас поклати глава.

— Но сега го знаеш? — попита тя.

— Да — потвърди той. — Научих новините от Хората от равнината. Надявах се, че поне малко са преувеличили…

— Съмнявам се. Те са народ, който вижда надалеч и говори без заобикалки. Ще ти разкажа какво става тук, след което сам можеш да решиш дали да се присъедините към нас.

Гилтас се канеше да отговори направо, ала тя му даде знак да замълчи.

— Изслушай ме, племеннико. — Алхана се поколеба за миг, сякаш се бореше с някаква своя мисъл, след което каза: — Вероятно ще чуеш от този или онзи, че онова човешко момиче Мина, водачката на Мрачните рицари, е омагьосала сина ми. Но той не бе единственият, който падна под ударите на фаталните й заклинания. Докато Мина крачеше по улиците на Силваност, народът ни пееше хвалебствени песни за нея. Да, тя твореше чудеса заради тях, но всичко си има цена — не непременно измерима с пари, но с души. Единият бог искаше душите на елфите, за да ги пороби, за да ги погълне и погуби. Този Един бог не е изпълнен с любов, както някои погрешно си мислят, а е бог на измамата, отмъщението и болката. Онези от елфите, които му служат, биват отвеждани. Нямаме представа къде. Онези, които отказаха да се подчинят, бяха убити на място или поробени от Мрачните рицари… Столицата ни е под пълния им контрол. Все още не разполагат с достатъчно войска, за да затвърдят властта си, така че продължаваме да удържаме позициите си в горите. Правим всичко възможно, за да се противопоставяме на врага си и наистина успяхме да спасим стотици от мъчения и смърт. Често нападаме затворническите лагери и освобождаваме робите там. Тормозим с присъствието си патрулите. Постепенно ги приучихме да се страхуват от стрелците ни дотам, че вече никой Мрачен рицар не смее да пристъпи извън градските стени. Правим всичко това, но то не е достатъчно. Нуждаем се от още попълнения, за да си възвърнем самия град, но времето ни е скъпо. С всеки изминал ден рицарите се окопават все по-добре.

— В такъв случай нашите войни ще бъдат добре дошли сред вас — произнесе тихо Гилтас.

Алхана сведе очи и поклати глава.

— Не — отвърна, изпълнена с непреодолим срам. — Как бихме могли да поискаме подобно нещо от вас? През всички тези години силванестите се отнасяха към вас с презрение и неуважение. Как бихме могли да поискаме от вас да давате живота си за родината ни?

— Но ти забравяш — прекъсна я Гилтас, — че народът ми вече няма своя собствена родина. Столицата ни е превърната в руини. И същият враг, който е превзел вашата, сега владее нашата страна. — Младежът несъзнателно бе стиснал юмруци, а в очите му гореше ярка светлина. — Нямаме търпение да въздадем възмездие. Ще превземем обратно Силванести, след което ще обединим силите си и ще си върнем Квалинести. — Той се наведе напред. Сега дори лицето му се бе озарило от същия вътрешен огън. — Не виждаш ли, Алхана? Това може да се окаже начинът да заздравим старите рани и да обединим разединените нации на елфите.