Драконите на изчезналата луна [bg]

Гордостта я водеше неминуемо към падение. Пак гордостта й бе проговорила, когато собственият й народ я бе отхвърлил и отново тя я бе водила в безбройните опити да проникне през щита в страна, която не я желаеше. Ето че сега гордостта й я караше да лъже елфите.

И Самар, и Кайрин се бяха възпротивили срещу лъжата. И двамата я бяха подканяли да каже истината, когато всичко в нея крещеше, че ако я признае, гордостта й ще бъде наранена. И не непременно като кралица, а като майка. Да, беше се провалила именно като майка, а сега всички щяха да станат свидетели на провала й. Не можеше да понесе мисълта, че хората ще я гледат с жалост в очите. Това преди всичко останало бе и основната причина, накарала я толкова дълго да крие истината от всички.

Досега надеждата, че Силваношей ще се върне сам и ще признае грешката си, не я бе оставяла. В такъв случай лесно би могла да опрости греховете му. Сега обаче, след като бе прочела писмото на Самар, знаеше, че синът й никога няма да се върне при нея, поне не и по свое желание. Самар просто трябваше да го довлече след себе си като някакъв избягал от час ученик.

Тя вдигна очи и забеляза, че Гилтас я наблюдава с изпълнено със симпатия, но сериозно изражение. Танис Полуелф често я бе наблюдавал по същия начин, когато Алхана се бе борила с гордостта си.

— Ще запазя тайната ви, лельо — каза младежът. Гласът му бе напълно спокоен, но очевидно не беше особено радостен от онова, което му се налагаше да стори. — Поне доколкото мога.

— Благодаря ти, Гилтас — отвърна тя с признателност, като едновременно с това изпитваше непреодолим срам от думите си. Тази нейна гордост! Проклетата й гордост. — Силваношей ще се върне. Сигурна съм, че ще научи за тежкото ни положение и ще се върне. Навярно дори вече е на път за насам.