Драконите на изчезналата луна [bg]

Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
Серия: Войната на душите #3
Год: 2006
Язык: болгарский
Год: ИнфоДар
ISBN: 9547612212
Переводчик: Петр Тушков
Жанр: Фэнтези

Электронная книга - «Драконите на изчезналата луна [bg]». Краткое содержание книги:

Пламъците на войната поглъщат континента Ансалон. Водена от мистериозната Мина, която служи на Единия бог, армията от мъртви души се е впуснала в завоевания. Междувременно група герои, подтиквани от отчаянието, решават да й дадат отпор, независимо от слабите си шансове за успех. На сцената се появяват и две нови действащи лица. Драконова победителка, която няма да отстъпи с лека ръка властта си и неудържим кендер, поел на странно и забележително пътешествие, което може да приключи по неочакван и поразителен начин. А от най-далечния край на Вселената се протяга единствената ръка, която може да осуети плановете на Единия бог за власт над целия свят! Вълнуващата кулминация на Войната на душите!

Перейти на страницу:

— Тогава трябва да убедиш Алхана да каже истината на народа си.

— Не вярвам, че ще има сили за това. От толкова дълго време повтаря лъжата, че сега лъжата за нея се е превърнала в истина.

— В такъв случай какво можем да направим? — попита настоятелно жена му. — Да продължим да живеем сред горите, докато сами не пуснем корени? Изслушай ме, ние, квалинестите, можем да нападнем Мрачните рицари и сами…

— Не, скъпа — отсече твърдо Гилтас. — Вярно, че силванестите ни позволиха да навлезем в земите им, но продължават да гледат на нас с подозрение. Сред тях има и такива, които вярват, че сме дошли да заграбим родината им. Ако квалинестите атакуват Силваност…

— Квалинестите няма да атакуват Силваност, а Мрачните рицари в Силваност — възрази Лъвицата.

— Не вярвам, че ще го възприемат по този начин. И ти го знаеш също толкова добре, колкото и аз.

— Значи просто ще си стоим, без да правим нищо.

— Не зная какво друго ни остава — отвърна печално Гилтас. — Този, който може да ни обедини и поведе напред, е изгубил ума си от любов. Сега единствените, които са останали, са една мрачна елфида и един крал получовек.

— Рано или късно някой трябва да поеме водачеството — каза тя. — Налага се да изберем своя водач.

— И къде ще ги поведе този някой? — попита още по-печално младежът. — Освен към собственото ни унищожение.

Генерал Дога бе на път да си проправи път през цяла планина от бъчви с елфическо вино. Проблемите му нарастваха с главоломна скорост. Шестима войници, на които бе заповядано да застъпят на пост на градските стени, бяха отказали да се подчинят. Офицерът ги бе заплашил с бичуване, но войниците го бяха нападнали и пребили до смърт, след което просто бяха побегнали с надеждата да се скрият из улиците на града. Дога бе изпратил отряд по петите на дезертьорите със сериозното намерение да ги провеси на въжето за назидание на останалите.

Елфите му бяха спестили това задължение. Не след дълго шестте тела бяха донесени в замъка. Всеки един от тях бе намерил смъртта си по различен и потресаващ начин. Бележката, надраскана на груб общ език и закачена на един от труповете, гласеше: Дар за Единия бог.

Още същата нощ генералът бе изпратил ново съобщение до Мина, в което отчаяно умоляваше или да получи подкрепления, или да му разрешат изтегляне. Макар че, мислеше си навъсено, нямаше никаква идея накъде изобщо можеха да се изтеглят. Навсякъде, накъдето погледнеше, се виждаха врагове.

След два дни вестоносецът най-сетне се върна:

Генерал Дога,

Задръжте позициите си. Помощта е на път.

В името на Единия бог,

Мина

Което, както и да го погледнеше, не беше особено утешително.

Всяка сутрин генерал Дога внимателно се изкачваше по стъпалата, водещи към бойниците на градските стени, и последователно отправяше поглед на север, на юг, изток и запад. Елфите бяха там някъде. Бяха обградени. Очакваше атаката им всеки момент.

Но дните минаваха, а елфите не предприемаха нищо.

Лабиринтът от жив плет

В този момент от времето Тасълхоф Кракундел се чувстваше ама наистина разстроен, леко омерзен, доста замаян и му се гадеше. От изброените усещания замайването играеше съществена роля, така че му беше малко трудно да мисли нормално. Обикновените дървени подове и добрата стара, твърда земя някога му се бяха стрували толкова нормално нещо, но сега, докато си спомняше за тях с тъга и безумен копнеж, му се струваше, че би дал всичко, за да ги усети отново.

Освен това страшно му се искаше краката му отново да се върнат в нормалното си положение, а не да мислят, че са на главата му, например, понеже вече започваше да му омръзва да поглежда надолу с надеждата да ги види и вместо това да ги открива някъде над себе си. Единственото хубаво нещо, което му се беше случило, бе, че Гатанко най-сетне бе пресипнал напълно и понастоящем успяваше да издава само жалки крякащи викове.

За всичко това Тас винеше Устройството за пътуване във времето. С тъга се запита дали въртенето, преобръщането и пропадането в различни точки на времето няма да продължат до края на самата вечност, и моментално си даде сметка колко ужасна е тази мисъл всъщност. Сетне му хрумна, че рано или късно устройството беше длъжно да го достави по времето, когато трябва да бъде настъпен от Хаос. Това пък вече му се стори особено нечестно.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?