Окото на времето [bg]

— Ръди — каза Бисиса, — храбростта на бойното поле е едно, но да се бориш със смъртта в болницата не е по-малък героизъм.

— Склонен съм да се съглася с теб — отвърна той и се изчерви от удоволствие.

Мисълта за смъртта обаче пробуди различни мисли в развълнуваното му въображение и той ги изказа в типичния си помпозен стил още същата вечер:

— Защо животът е толкова ценен, а същевременно може да се изгуби така лесно? Може би нещастното животинче, което погубихме днес, се е смятало за център на вселената? Защо Господ Бог ни е дарил с нещо толкова скъпоценно като живота, само за да ни го отнеме чрез смъртта?

— Може би — намеси се де Морган — не бива да питаме само Господ Бог за тези неща. Вече не сме върхът на Сътворението, над който е само Всевишният, защото сега между нас и него стоят едни други същества — тези, чието присъствие Бисиса долови в Очите. Защо Господ Бог да се вслушва в молбите ни, когато те са над нас, за да разговарят с Него?

Ръди го погледна ядосано.

— Колко типично за теб, де Морган! Да опростяваш нещата.

Де Морган се разсмя.

— А може би — обади се Джош — в Хроносрива няма Бог. — Изглеждаше обезпокоен. — Знаете ли, цялото това преживяване след промяната ми се струва като един безкраен кошмар. Бисиса, ти ми разказа за древните животни, от които сте намирали само скелети. Изчезнали много отдавна, без никакво обяснение. Може би и ние някога ще изчезнем от този свят — първата изчезнала разумна раса. — Той вдигна ръката си и я загледа. — Казват, че мигове преди смъртта целият живот преминава пред очите ти. Може би като раса сега преживяваме нещо подобно — последни ярки видения от миналото на човечеството, късове от кървавата ни история, изплували на повърхността, преди да потънем в забрава.