Окото на времето [bg]

Пак по предложение на Гроув Абдикадир убеди Бисиса, че не бива да участва пряко в сраженията. По неговите думи жена, попаднала в плен при един толкова примитивен противник, я очаквала „съдба, по-лоша дори от смъртта“.

След тези доводи Бисиса реши да се прехвърли на друго поприще — създаването на болница.

Първо реквизира една малка къща и се зае с осъществяването на тази нова задача с помощта на Филип — личния лекар на Александър, и британския полеви хирург. Не им достигаха медикаменти и превързочни материали, но липсата им можеше да се компенсира с нейните познания по медицина. Тя експериментира с различни видове вино: използваше го за антисептик. Събра отряд от дългокраки съгледвачи и ги обучи да изнасят ранени с носилки от бойното поле. Дори изобрети готови пакети с превързочни материали, които да се използват при различни прободни наранявания. Но най-трудно от всичко бе да научи бойците на хигиена. Нито македонците, нито британците от деветнайсети век бяха чували за невидимите същества, които нападат раните и ги инфектират — опитите да ги сравни с богове или демони само объркаха нещата. В края на краищата тя измисли няколко прости правила и заповяда да се спазват при всички обстоятелства.

След това преминаха и към практически занимания. По нейно нареждане пожертваха няколко кози, които македонците посякоха с мечовете си. В началото се отнасяха скептично към нововъведенията й, но когато им демонстрира предимствата на турникета при кръвоизливи от рана, спечели уважението им.

Още веднъж променяше хода на историята и това я безпокоеше. Питаше се, ако оцелеят след тази битка и продължат нататък, каква ли ще е еволюцията на медицината през следващите няколко хиляди години — може би крайният резултат щеше да е съвсем различен.

Ръдиард Киплинг настоя да бъде „приет на служба“ — както се изрази.

— Намираме се на кръстопътя на историята, където двамата най-велики пълководци на човечеството са изправени един срещу друг, и наградата ще е съдбата на цял един нов свят. Кръвта ми кипи, Бисиса! — Той се похвали, че е преминал обучение в Първи пенджабски доброволчески отряд, преди да бъде пратен на Северозападната граница. — Всъщност обучението не беше нищо особено. Дори написах една малка поема за това как сме насолили задниците на няколко говеда, които минаваха недалеч от стрелбището…

Британците намираха този бледен, но енергичен младеж за забавен, но най-често не му обръщаха внимание. Македонците го смятаха за малко налудничав, но и те го оставяха да прави каквото му хрумне.

След това встъпително слово Ръди извади и последния си коз:

— Някога мечтаех да стана доктор…

Но очевидно не бе готов за подобно нещо, защото припадна още първия път, когато видя кръв — макар и на козел. Въпреки това бе твърдо решен да продължи. В края на краищата успя да превърже една ранена коза, без да изгуби съзнание, но веднага след това повърна. Лицето му обаче грееше от щастие.