Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Може ли да ми кажеш повече, когато стигнем Корнуол? – каза тя. – Не мисля, че мога да го преглътна точно сега. Обаче искам. По-късно – усети как очите й се пълнят със сълзи. – Бедната Марго.

— Кат – Елиът се пресегна към нея и я целуна по челото. – Ако кажа, че съжалявам за хиляден път, знам, че ще е безсмислено. Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, и когато решиш, че си готова да го чуеш.

Прекараха остатъка от пътя, като говореха за други неща и постепенно Кат се отпусна. Някъде преди обяд стигнаха Портлевън и отклонението за къщата. Докато колата подскачаше по черния път, вилата, изгубила заради ярката слънчева светлина от мрачното си излъчване, изглеждаше почти живописна.

Елиът спря колата, излезе навън и подсвирна.

— Това е невероятно.

— Предполагам – каза Кат и застана до него, като изучаваше безспорната красота на мястото, открития изглед към морето. Водата се разстилаше плавно и сияйно като топ синьо кадифе, от което изникваше корсажът на избледнялото от слънцето небе. Чайки се виеха в кръг, размахваха крила, издигаха се без усилие нагоре. – Не забелязах колко хубава е всъщност, когато дойдох миналия месец, тогава бях твърде объркана. Тъкмо бях научила, че баба ми има къща, за която никога не ми е казвала. Помислих си, че трябва да я убедя да я продаде, но…

Ами ако не го направеше? Ако доведеше момичетата да прекарат тук уикенда? Много щеше да им хареса да строят пясъчни замъци, да проучват плитчините между скалите и да търсят раковини. Обаче знаеше, че ще може да го направи само ако преодолееше безпокойството си, свързано с къщата, и разкриеше какво бе означавала за баба й, както и роклите – и какво се криеше зад нейния ужас.

— Не я продавай – каза Елиът. – Би било светотатство. Не че се опитвам да ти кажа какво да правиш – добави припряно той. – Обаче е чудесна.

— Отвън – може би – каза Кат. – Отвътре – не толкова.

Тя мушна ръка в неговата и го поведе към къщата. В мига в който влязоха, около тях се вдигна облак прах.

— Малко е занемарена – каза Елиът, когато под подметката му изскриптя скелет на паяк, – но я харесвам. Прилича на…

Той млъкна и се засмя.

— Какво щеше да кажеш? – попита тя, докато отиваха в предната стая с невероятния изглед към океана.

Елиът се приближи до нишата на прозореца, очевидно привлечен от съблазънта на водата.

— Нещо ужасно претенциозно – че прилича на затворена книга. За щастие, спрях навреме, преди да си помислиш, че съм идиот.

Тя успя да се засмее.

— Поне ми кажи, че историята има щастлив край.

— Как би могло да бъде другояче на място като това.

— Нека ти покажа какво има горе. После може да промениш мнението си.

Заведе го в спалнята с многото рокли, окачени в гардеробите.