Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Той закачливо повдигна вежди.

— Винаги?

— Прав си – засмя се тя. – Винаги на обществени места, искам да кажа. Но когато си с мен, ти разрешавам да я съблечеш.

Той също се засмя.

— Ако знаех, че си толкова напориста сутрин, щях да дойда по-рано.

— Сутрините са моята професия, не забравяй. Тригодишните деца нямат представа какво значи да се успиш. – После се усмихна иронично. – Сигурна съм, че нямаше предвид точно спане, което само показва колко съм зле с флиртуването.

— Съвършена си – каза той, като я целуна по челото.

Тя се опита да не се изчерви, но разбра, че не е успяла, когато Елиът докосна страната й и каза:

— Наистина е така.

Качиха се в колата и Елиът потегли покрай Пол Мол и след това по Пикадили. Улиците бяха тихи, повечето хора още спяха, а Хайд Парк изглеждаше като златно поле при изгрев. Елиът погледна към нея и Кат разбра, че иска да попита повече за това къде отиват, но я изчакваше да повдигне темата. Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Във вилата на баба ми има по една рокля на Диор за всяка година – от първата му колекция, представена през 1947 година, до сега – започна тя. – Открих ги миналия месец.

Елиът отново я стрелна с поглед, преди отново да се съсредоточи върху пътя.

— Това е… – той поклати глава. – Дори не съм сигурен коя е правилната дума. Повече от странно е.

— Знам.

— И предполагам, че тя и за това не иска да говори.

— Само ми каза да ги нося, но друго – не. Каза ми, че може би ще успее да ми каже, но тогава… – Кат направи пауза. – Именно тогава ми се видя толкова… толкова уплашена.

— Кат, сигурна ли си, че искаш да направиш това? – попита мило Елиът. – Мога да обърна колата и да се върнем в Лондон. Някак ще продължа проучването и няма да те занимавам с него. Не искам да обърквам твоите отношения с баба ти.

Въздишката на Кат изпълни колата и тя загледа втренчено ръцете си, като въртеше непрекъснато старинния си пръстен около пръста си.

— Не знам дали вече мога да забравя за всичко това. Ако има нещо, някаква история, която е накарала баба ми да изглежда по начина, по който изглеждаше онази вечер – Кат усети, че потръпва, – трябва да разбера какво е било, за да направя всичко възможно то никога – нито аз – да я нарани така.

— Кат – Начинът, по който произнесе името й този път, я уплаши. – Има нещо, което трябва да ти кажа – промълви той.

Тя се стегна, но каза весело, като се опитваше да отхвърли ужасния страх, който здраво я бе обхванал:

— Може би имаш четвърта съпруга, заключена на тавана?

Той категорично поклати глава.

— Определено не. Исках да ти го кажа по време на партито, но мястото не бе подходящо – помислих си, че няма да ти се иска да бъдеш сред много хора, когато го чуеш. А след това… знаеш… – въздъхна. – Може би след това трябваше да ти кажа, но също не ми се стори подходящо. Просто, ако твоята баба наистина е моята Марто Журдан, това означава, че майка ти… – отново пауза. – Майка ти е била родена в концентрационен лагер.