За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Мними потребности е всичко онова, което страстите и слабостите на управляващите изискват — очарованието от необикновения проект, болезнената жажда за суетна слава, определеното безсилие на разума пред фантазията. Често хора с неспокойни умове, поставени от господаря начело на държавните дела, са смятали, че нуждите на държавата са нуждите на техните дребни души.
Няма нищо друго, към което мъдростта и благоразумието да трябва да се отнасят с по-голямо внимание от това, каква част от доходите на поданиците да се взема и каква част да им се оставя.
Доходите на държавата трябва да се измерват не според това, което народът може да даде, а според това, какво е длъжен да даде; а ако те се измерват според това, което народът може да даде, тогава той поне трябва да може винаги да го дава.
Глава II
За това, че лошо разсъждават тези, които казват, че големите налози са добри сами по себе си
В някои монархии е било забелязано, че малки страни, освободени от налози, са толкова бедни, колкото и други, намиращи се около тях и обременени с налози. Главната причина тук е, че малката държава, обградена с такива съседи, не може да има нито промишленост, нито занаяти, нито манифактура, защото в това отношение тя бива притеснявана по хиляди начини от голямата държава, в която е включена. Голямата държава има и индустрия, и манифактура, и занаяти; и тя ги регламентира така, че да й носят всякакви облаги. При това положение малката държава обеднява по необходимост, колкото и ниски да са данъците, които събира.
Обаче от това, че тия страни са бедни, е било направено заключението, че за да процъфтява един народ, той трябва да бъде облаган с тежки данъци. По-вярно би било да се каже, че данъци въобще не трябва да се събират. Въпросът е в това, че всички бедни от съседните държави се събират в тия страни, за да се отдадат на безделие; веднъж доведени до отчаяние от непосилен труд, те виждат цялото свое щастие в леността.
Ефектът от богатството на една страна е пораждането на амбиция в сърцата на всички. Ефектът от бедността е пораждането на отчаяние у всички. Едното се предизвиква от труда, другото намира удовлетворение в леността.
Природата е справедлива към хората; тя не оставя без възнаграждение техните усилия; тя ги прави работливи, защото големите дела свързва с големи награди. Но ако една произволна власт ги лиши от наградите, установени от природата, те започват да се отвращават от труда и безделието им се струва единственото благо.
Глава
III
За налозите в страни, където част от народа е закрепостен към земята
Закрепостяването към земята понякога става след някакво завоевание. В такъв случай робът, който обработва земята, трябва да стане изполичар43 на господаря. Само общество, основано върху общността на загубата и печалбата, може да примири тези, които са предопределени за работа, с тези, които са предопределени за наслаждение.
Глава IV
За положението на републиката в такъв случай
Когато една република принуди някоя нация да обработва земята, не трябва да се допуска гражданинът да увеличава данъците на роба. В Лакедемон това не се е допускало; смятало се е, че илотите ще обработват по-добре земята, ако знаят, че робството им няма да стане по-тежко; предполагало се е, че господарите ще бъдат по-добри граждани, ако се задоволят с това, което са свикнали да имат.
Глава V
За положението на монархията в такъв случай
Когато в една монархия благородничеството заставя завладения народ да обработва земята в негова полза, то и тогава дълговете не трябва да се увеличават. Нещо повече, добре е господарят да се задоволява със своето владение и с военната повинност. А ако иска да събира парични данъци от крепостните на своите благородници, тогава трябва за правилното постъпление на тия данъци да бъде отговорен сеньорът; за крепостните да плаща той, а крепостните да се отплащат на него; а ако това правило не се спазва, тогава сеньорът и събирачите на царските данъци ще започнат един по един да тормозят роба, подхвърляйки го от ръка на ръка, докато той не умре от глад или не избяга в гората.
Глава VI
За положението на деспотическата държава в такъв случай
Това, което току-що казах, важи още повече за деспотическата държава. Сеньорът, който може всеки момент да се лиши от своите земи и от своите роби, не е много склонен да се грижи за тях.
Петър I, който по примера на Германия събирал данъците във вид на пари, издал едно много мъдро разпореждане, което се спазва в Русия и до днес. Дворянинът събира данъците на своите селяни и се разплаща на царя. Ако броят на селяните намалява, той плаща, както и преди; ако се увеличава, не плаща повече отпреди; по такъв начин той е заинтересован да не притеснява своите крепостни селяни.