Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
— О, тя изглежда наистина мъртва — нервно пошепна Руби Гилис, като гледаше спокойното бяло личице под трепкащите сенки на брезите. — От това ме обзема страх, момичета. Мислите ли, че не е грешно да се играе така? Госпожа Линд казва, че всяко театралничене е греховно.
— Руби, не трябва да говориш за госпожа Линд — рязко се обади Анн. — То разваля ефекта, защото това е станало стотици години преди госпожа Линд да е била родена. Джейн, оправи ти това. Глупаво е Елейн да говори, щом е умряла.
Джейн успя да се справи с положението. Златотъкано покривало нямаше, обаче стара покривка за пиано от жълта японска коприна прекрасно го замести. Бяла лилия не можеше да се намери по това време, но впечатлението, което правеше висок син ирис в едната ръка на Анн, беше напълно достатъчно.
— Сега тя е готова — каза Джейн. — Ние трябва да целунем спокойното й чело, а ти, Дайана, ще кажеш „Сестро, сбогом завинаги“, а ти, Руби, ще кажеш „Сбогом, обична сестро“, и двете колкото можете по-скръбно. Анн, за Бога, усмихни се мъничко! Нали знаеш, че Елейн „лежеше, сякаш се усмихваше“. Така е по-добре. Сега отблъсни се с ладията.
Така лодката бе отблъсната и при това грубо застърга по някакъв стар потънал кол. Дайана, Джейн и Руби почакаха само колкото да се уверят, че е влязла в течението, и се запътиха напред към моста, изтичаха нагоре през гората, прекосиха пътя и заслизаха към долния нос, където Ланселот, Гуинивир и кралят трябваше да бъдат готови да посрещнат лилийната девойка.
Няколко минути Анн плаваше бавно надолу и се наслаждаваше в пълна мяра на романтиката на положението си. После се случи нещо съвсем неромантично. Плоското дъно на ладията протече. Само след няколко мига Елейн трябваше да скочи на крака, да вдигне златошитата си завивка и постлания черен брокат и пред объркания й поглед се откри голяма пукнатина в дъното на барката, през която водата буквално шуртеше. Този остър кол на пристана беше откъснал ивицата брезент, закован отдолу. Анн не знаеше това, но много скоро си даде сметка, че положението й е опасно. При тази сила на струята лодката щеше да се напълни и да потъне много преди да стигне долния нос на брега. Къде бяха греблата? Оставени на пристана!
От Анн се изтръгна слаб приглушен вик, който никой не чу; беше пребледняла, но не загуби самообладание. Имаше една възможност… само една.
— Бях ужасно уплашена — разказа тя на госпожа Алан на другия ден — и ми се струваше, че се точат години, докато лодката плава надолу към моста, а водата в нея се вдига всеки миг. Аз се молих, госпожа Алан, от все сърце, но не си затворих очите като се молих, защото знаех, че единственият начин, по който Господ може да ме спаси, е да насочи лодката достатъчно близо до един от коловете на моста и да се покатеря на него. Нали знаете, тези колове са просто стари дънери на дървета и по тях има много възли и остатъци от клони. Беше уместно да се помоля, но от друга страна трябваше много да внимавам и аз много добре знаех това. Само повтарях и повтарях: „Мили Боже, закарай ладията по-близо до някой кол, а аз ще направя останалото!“ При такива обстоятелства не можеш да мислиш много за цветисти молитви. Но Господ се отзова на моята молитва, защото ладията се блъсна в един кол, аз метнах шала и наметалото на рамото си и се покатерих на предложения ми от съдбата пън. И се намерих, госпожа Алан, вкопчила се в този хлъзгав стар кол, без да мога нито да се кача, нито да сляза. Беше много неромантично положение, но аз не мислех за това тогава. Човек не мисли много за романтика, когато току-що се е спасил от удавяне. Веднага прочетох благодарствена молитва и след това вече мислех само как да се държа по-здраво, защото знаех, че вероятно само с чужда помощ ще мога да се върна на сушата.
Ладията мина под моста и веднага след това потъна по средата на течението. Руби, Джейн и Дайана вече я чакаха на долния нос, видяха я да изчезва пред очите им и не се усъмниха, че Анн е потънала заедно с нея. За миг останаха неподвижни, замръзнали от ужас пред трагедията; след това писнаха колкото им глас държи и хукнаха в безумен бяг през гората, без да се спрат да погледнат към моста, когато пресякоха главния път. Анн притиснала се отчаяно към своята несигурна опора, ги видя да тичат и чу крясъците им. Помощ щеше да дойде скоро, но междувременно положението й беше много неудобно.
Минутите минаваха и всяка се протакаше като цял час за нещастната лилийна девойка. Защо никой не идваше? Къде бяха отишли момичетата? Ами ако им е прилошало и на трите! Ами ако никой не дойдеше! Ами ако тя се умореше и схванеше толкова, че да не може да се държи повече! Анн загледа злокобните зелени дълбини под нея, поклащащи се с дълги мазни сенки, и изтръпна. Въображението започна да й подсказва какви ли не страхотни възможности.