Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Странно, около мен всичко си е както преди. Не знам защо си мислех…
Ян замълча. Около минута се мъчи да намери думите, затвори очи и се опита да се овладее. Не трябваше да се страхува, нито да се паникьосва — нужно бе да изпълни дълга си… Дългът пред Човечеството и пред Карелен.
Отначало бавно, сякаш се събуждаше, той отново проговори:
— Зданията наоколо… долината… планините… всичко е прозрачно, като стъкло… Виждам през тях! Земята се разгражда… Аз съм почти безтегловен. Бяхте прави… — те вече не се нуждаят от играчки.
Остават секунди. Планините излитат на късове сред дима. Прощавайте, Карелен, Рашаверак… Жал ми е за вас. Не разбирам това и все пак видях какво се случи с моето племе. Всичко, което сме достигнали, полетя към звездите. Може би това са искали да кажат всички древни религии. Само че малко са сгрешили, като са мислили, че човечеството означава толкова много. Ние сме само едно от… знаете ли точно колко племена са те? А сега сме вече ДРУГО — това, което вие никога няма да бъдете!
Реката изчезва. Небето все още е същото. Трудно се диша. Странно, луната още свети. Радвам се, че я оставиха, но сега ще й е самотно…
Светлина! Под мен… в недрата на Земята… вдига се през скалите, през всичко… ярко, ярко, ослепява…
На шест хиляди километра след орбитата на Плутон пред внезапно изгасналия екран седеше Карелен. Наблюденията бяха завършени и задачата изпълнена — той се връщаше вкъщи, на планетата, която беше напуснал така отдавна. Гнетеше го тежестта на столетията и скръбта, която не можеше да се прогони с никакви разсъждения. Той не оплакваше човечеството, а собствения си народ, чийто път към величието бе пресечен завинаги от непреодолими сили.
Карелен си мислеше, че неговите събратя бяха постигнали много, беше им подвластна цялата Вселена, но всички те бяха само скитници, обречени да бродят из еднообразна прашна равнина. Недостижимо далеч бяха планинските висини, завладени от мощ и красота, където сред ледниците се отронваха гърмове и въздухът бе кристално чист и свеж. Когато всичко долу вече тънеше в мрак, там слънцето все още красеше със сиянието си планинските върхове. Те можеха само с изумление да наблюдават това великолепие, но никога нямаше да достигнат тези висини.
Да, Карелен знаеше, че те ще издържат до края и няма да се поддадат на отчаяние. Щяха да чакат този край, който съдбата им подготвяше. Щяха да служат на Свръхразума, защото нямаха избор, но и в това подчинение нямаше да погубят душата си.
Огромният контролен екран за миг се изпълни с мрачна червена светлина. Карелен съсредоточено и напрегнато започна да разчита смисъла на изменящите се шарки. Корабът напускаше пределите на Слънчевата система — енергията, която захранваше междузвездния му двигател, беше на привършване, но вече бе изпълнила задачата си.
Карелен повдигна ръка и картината пред него отново се промени. В средата на екрана пламтеше самотна ярка звезда — от такова разстояние никой не можеше да предположи, че това слънце има планети и че една от тях е безвъзвратно погубена. Карелен дълго гледа назад през бързо разширяващата се пропаст — множество спомени преминаваха в неговия могъщ и сложен мозък. Той безмълвно преклони глава пред всички, които бе познавал — и пред онези, които му бяха пречили, и пред другите, които му помогнаха да изпълни задачата си.
Никой не смееше да го обезпокои, да прекъсне неговия размисъл. После той се обърна и Слънцето, изчезващата малка точка, остана назад.