Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Ти търсиш това, което вече го няма тук — каза Карелен. — Запомни, в тях няма нищо от личността, както не притежава личност отделната клетка от човешкото тяло. Но тяхното единство съставлява нещо много по-велико от човека.
— Защо те през цялото време се движат така?
— Ние го наричаме Дългия танц — отвърна Карелен. — Те никога не спят и това продължава вече почти една година. Те са триста милиона и образуват строго определена движеща се рисунка върху целия материк. Ние безкрайно се опитваме да намерим смисъла на този картина и не успяваме, може би защото виждаме само физическата страна, само една малка част от това, което е тук, на Земята. Вероятно това, което ние наричаме Свръхразум, още ги обучава, създава от тях едно определено единство, което после ще включи изцяло в себе си.
— Но как могат да живеят, без да се хранят? И какво става, когато се натъкнат на препятствие — на дърво, скала, река?
— Реката няма значение за тях, защото те не могат да потънат. По отношение на препятствията понякога грешат, но дори не забелязват грешките. А храната… е, тук има достатъчно плодове и дивеч. Но те не се нуждаят повече от храна, а и от много други неща. Храната е преди всичко източник на енергия, а те се научиха да черпят своята енергия от много по-мощни източници.
Пред очите им нещо премига и образът се стопи като в знойна лятна мараня. А когато се появи отново, долу вече нямаше движение.
— Погледни — каза Карелен. — Това е след още три години.
Малките фигури, ако не се знаеше истината, изглеждаха съвсем безпомощни и жалки. Бяха застинали неподвижно навсякъде — в гората, по полянките, в равнината. Камерата непрестанно ги обхождаше и на Ян му се стори, че сега той наблюдава едно и също лице. Някога беше виждал странни фотографии, направени чрез наслагване един върху друг на десетки различни негативи, от което се получаваха някакви „средни“ черти. Тези лица долу бяха също така празни, безжизнени, неразличими.
Сякаш стоящите спяха или се бяха вцепенили. Клепачите на всички бяха затворени — като че бяха същества, които осъзнават окръжаващото ги не повече от дърветата, под които бяха застинали. Ян се запита какви мисли можеха да се движат в тази сложна плетеница, в която разумът на всеки не бе нито повече, нито по-малко от нишка в исполинска тъкан. Той проумя, че тази тъкан оплита множество светове и множество племена, и продължава да расте.
Изведнъж… Ян не можеше да повярва на очите си — беше ослепен, потресен. Преди секунда пред него беше най-обикновената картина на приветлив и плодороден край, в която единственото странно нещо бяха разпръснатите от край до край (но не съвсем безпорядъчно) безбройни малки фигури. И внезапно дърветата и тревите, и всички живи твари, които живееха сред тях — изчезнаха, загинаха безследно. Останаха само тихите езера, лъкатушещите реки, закръглените хълмове — сиво кафяви, изгубили за миг своя зелен покров — и мълчаливите равнодушни статуи, виновниците за внезапното разрушение.
— Защо унищожиха всичко!? — възкликна Ян.
— Възможно е да им е пречило присъствието на чужд разум — дори на най-примитивния, този на животните и растенията. Няма да се удивим, ако един ден те счетат за пречка и целия материален свят. Но как бихме могли да знаем какво ще стане тогава? Сега разбираш защо, след като изпълнихме дълга си, се отстранихме. Все още опитваме да ги изучаваме, но вече никога не ходим там, при тях, и не изпращаме наши прибори. Решаваме се само да ги наблюдаваме отвисоко.
— Това се е случило преди много години — каза Ян. — Какво стана по-нататък?
— Почти нищо. За цялото това време те почти не са помръднали, не са обръщали внимание дали е ден или нощ, лято или зима. Те и досега изпробват силите си. Някои реки измениха руслата си, а една сега тече нагоре, към планината. Но всичко, което те правят досега, изглежда безцелно.
— А вас съвсем ли не ви забелязват?
— Да, но в това няма нищо удивително. На тази… цяла… част, която те станаха, й е известно всичко за нас. Нашите опити да я изучим явно са й съвсем безразлични. Когато тя поиска да си отидем оттук, или ни поръча работа на друго място, тя напълно ясно ще изрази волята си. А дотогава ние ще останем тук — нека нашите учени да узнаят колкото може повече.
„Ето, това е краят на човечеството — помисли си Ян с покорство, което превъзхождаше и най-дълбоката скръб. — Край, който не е предвидил нито един пророк… Тук няма място нито за надежда, нито за отчаяние.“
И все пак в това имаше някаква закономерност, завършеност, като във велико произведение на изкуството. Ян, макар и за миг, беше видял Вселената в цялата й страхотна необятност и сега знаеше, че в нея няма място за човека. В този момент разбра колко напразна в крайна сметка е била мечтата му, която го изпрати сред звездите.