Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Как така? — недоумяваше Ян.
— Когато преди сто и петдесет години се появихме във вашето небе, ние се срещахме за пръв път помежду си, макар че, разбира се, ви бяхме изучавали от разстояние. И все пак вие се изплашихте и ни познахте, и ние предварително знаехме, че ще бъде така. Това всъщност не е памет. Ти се убеди на практика, че времето е нещо много по-сложно, отколкото вашата наука си представяше. Това бе памет не за миналото, а за бъдещето, за тези последни години, когато човечеството узнава, че е дошъл неговият край. Колкото и да се стараехме, този край се оказа труден. Ние присъствахме на него и затова хората видяха в нас въплъщение на гибелта си. До този миг оставаха цели десет хилядолетия! Това е било като ехо, отразено в пръстена на Времето. То се е понесло от бъдещето в миналото — не памет, а по-скоро предчувствие.
Бе трудно за разбиране и Ян помълча, като се опитваше да осмисли неочакваното откритие. Все пак не беше толкова неочаквано — опитът му го бе убедил, че причината и следствието често сменят местата си.
Очевидно съществуваше някаква племенна, родова памет, която по някакъв начин е престанала да зависи от времето. Бъдещето и миналото за нея бяха едно и също нещо. Ето защо преди хиляди години замъглените от смъртен ужас човешки очи вече са улавяли изкривения облик на Свръхвладетелите.
— Сега разбирам — каза последният човек.
Последният човек на Земята! Беше трудно за осъзнаване. Когато отлиташе в космоса, Ян се бе примирил с мисълта, че може би се откъсва завинаги от хората, но още не чувстваше самота. Може би с годините щеше да се появи мъчително желание да види човешко лице, но и досега в обществото на Свръхвладетелите не му бе съвсем самотно.
Само десет години преди да се върне на Земята там все още имаше хора, но те бяха изтърсаците, последните изродени издънки на човешкия род — Ян не трябваше да съжалява, че не ги е заварил. Нямаше повече деца — Свръхвладетелите не можеха да обяснят защо осиротелите бащи и майки не са се опитали да попълнят загубата, но Ян подозираше, че причините са чисто психологически. Homo sapiens е загинал.
Може би някъде из все още неразрушените градове се бяха запазили ръкописите на някакъв късен човекоподобен, които разказваха за края на човешкия род. Но дори и да бе така, Ян нямаше желание да ги прочете — беше му достатъчен разказът на Рашаверак.
Някои бяха приключили със себе си, други, търсещи забрава, се бяха отдали на трескава дейност или на някакъв безразсъден, самоубийствен спорт, който е напомнял малка война. Числеността на населението бързо е намалявала — останалите са се състарявали преждевременно. Уморените редици на армиите, притиснати една в друга, са се измъквали в последно отстъпление.
Сигурно миг преди да се спусне завинаги завесата след последния акт, трагедията е била озарена от изблици на героизъм и преданост, и са я помрачавали варварство и себелюбие. Ян никога нямаше да разбере дали всички са свършили в отчаяние или покорство.
Той и без това имаше над какво да помисли. На около километър от базата на Свръхвладетелите имаше изоставена вила. Ян изгуби повече от месец, за да подреди всичко в нея. От близкия град, който беше на трийсетина километра, той занесе там всякакви нужни за ежедневието прибори и устройства. Из града с него летеше Рашаверак. Ян подозираше, че неговата дружба не е съвсем безкористна. Свръхвладетелят, специалист-психолог, все още изучаваше последния представител на Homo sapiens.
Явно жителите на този град го бяха напуснали, преди да дойде краят — домовете и дори почти всичко необходимо, например водопроводните инсталации, бяха здрави и годни. Нямаше да е трудно да се пусне електростанцията и да се върне блясъкът и привидността за живот по широките улици. Ян се утешаваше с подобни мисли, но после реши, че не си струва — имаше нещо болезнено в това. Бе ясно, че е безсмислено да се предава на съжаления за миналото, а и не желаеше.
Имаше всичко необходимо под ръка и до края си нямаше да изпита някакви нужди, но непременно му трябваше и електронно пиано и някакви партитури на Бах. Винаги бе желал да се занимава сериозно с музика и винаги нямаше време за това. Сега щеше да го навакса. Ако не свиреше сам, слушаше записи на велики симфонии и концерти, музиката постоянно изпълваше неговия дом. Музиката — това щеше да е талисманът му и щитът срещу самотата, която рано или късно щеше да започне да го тормози.
Той често бродеше по хълмовете и мислеше за всичко, което се случи с него за няколкото месеца от мига, когато за последен път видя Земята. Не бе допускал, че когато се е прощавал със Съливан преди осемдесет земни години, вече се е раждало последното човешко поколение.