Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Но това вече не го занимаваше — Земята наближаваше. Той я беше виждал стотици пъти по този начин, но само чрез хладните изкуствени очи на камерите. Сега я наблюдаваше от космоса. Идваше краят на неговата осъществена мечта и Земята кръжеше под него по вечната си орбита.
Огромният синьозелен сърп се виждаше в своята първа четвърт — другата част от диска се криеше в нощна тъмнина. Облаци почти нямаше — само тук-там в долната част те протягаха ивиците си по направление на пасатите. Проблясваше ледената шапка на полюса, но още по-ярко беше отражението на слънчевите лъчи във водите на Тихия океан.
В това полукълбо имаше толкова малко суша. Можеше да си помислиш, че цялата планета е покрита с вода. От континентите се виждаше само Австралия — там фината мъгла на атмосферата сякаш бе малко по-плътна.
Корабът навлезе в огромен тъмен конус — сянката на Земята. Блестящият сърп се източи в тънка огнена линия, в огънат горящ лък, премигна прощално и изчезна. Долу бе само тъмнината на нощта. Свят, потънал в сън.
И тогава Ян разбра, че нещо не е наред. Под тях бе сушата, но къде бяха проблясващите светлинки на огъня, блестящите фойерверки — белезите на съградените от хората градове? Цялото полукълбо тънеше в мрак и нито една искрица не прогонваше нощната тъма. Нямаше и следа от милионите киловати, които щедро озаряваха небесата. Сякаш пред очите на Ян бе Земята, но до появата на човека.
Не така си представяше Ян своето завръщане у дома. Оставаше му само да чака, а в душата му нарастваше страхът от неизвестното. Нещо се бе случило…, нещо непостижимо за ума му. През това време корабът уверено се снижаваше, описа широка дъга и отново излезе откъм осветената страна на планетата.
Ян не видя приземяването — изображението на Земята върху екрана внезапно се смени от някакви линии и проблясъци. Когато екранът се проясни отново, пътешествието вече беше завършило. Сега в далечината се виждаха високи здания, наоколо се движеха някакви машини, а след тях идваха няколко Свръхвладетеля.
Някъде приглушено забуча въздушна струя — налягането на въздуха в звездолета се изравняваше с външното. После Ян чу как се разкриваха огромните му отвори. Той не можеше да чака повече — мълчаливите великани някак снизходително, а може би равнодушно, наблюдаваха как той притича и изскочи вън от кабината.
Беше си вкъщи и отново виждаше сияйната светлина на познатото слънце, вдишваше същия въздух, който за пръв бе облял дробовете му в деня на неговото раждане.
Карелен стоеше малко настрани от останалите, близо до огромна платформа, натоварена със сандъци. Ян дори не се замисли как е разпознал Попечителя, не се удиви, че той си беше съвсем същият както преди. Сякаш бе подготвен за това, че в Карелен няма да има никакви промени.
— Чаках те — каза Карелен.
Двадесет и три
— Отначало не беше опасно да се появяваме сред тях — каза Карелен. — Но те не се нуждаеха повече от нас — нашата работа беше завършена, когато ги събрахме всички заедно и ги заселихме на отделен континент. Погледни.
Стената пред Ян изчезна. Сега от височина няколкостотин метра той виждаше приветлива гориста местност. Изглеждаше така, сякаш няма преграда между тях и земята, и на Ян за миг му се зави свят.
— Така беше преди пет години, когато започна втората фаза.
Долу се движеха някакви фигури и камерата стремглаво се спусна над тях като хищна птица.
— Ще ти е тъжно да ги гледаш — каза Карелен, — но помни, че предишните критерии са неприложими. Тези деца не са хора.
И все пак Ян видя тъкмо деца — никаква логика не можеше да преодолее това впечатление. Бяха като диваци, които изпълняват някакъв обреден танц. Всички те бяха голи, мръсни и със сплъстени коси, от които не се виждаха очите им. Доколкото можеше да разбере Ян, те бяха на различна възраст — между пет и петнайсет — но се движеха еднакво бързо и уверено, без да обръщат никакво внимание на окръжаващия ги свят.
После Ян разгледа лицата им. Той с мъка преглътна буцата, която заседна на гърлото му — костваше му много усилия да не отвърне главата си. Лицата им бяха съвсем пусти, изглеждаха по-зле, отколкото у мъртъвци, защото дори чертите на мъртвеца съхраняват някакъв отпечатък, сложен от Времето, който говори даже тогава, когато устата е замлъкнала завинаги. А в тези лица чувствата и вълненията не бяха повече отколкото в облика на змия или насекомо. Свръхвладетелите изглеждаха по-човечно от тях.