Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Кореше се, че тогава е бил такова безмозъчно пале. Но не си струваше да се разкайва — бе останал сам на Земята и трябваше да осмисли тези последни години, скрити вече от завесата на времето. Той ги прескочи, отиде направо в бъдещето, и сега узнаваше отговорите на много въпроси, които вече никой от хората нямаше да получи. Любопитството му бе почти утолено — само понякога се питаше какво още чакат Свръхвладетелите и защо се бавят. Какво в крайна сметка щеше да бъде възнаграждението за тяхното търпение? Но най-често, със спокойното покорство, което завладява човека след дълъг и напрегнат живот, той прекарваше времето си зад рояла, опивайки се от музиката на Бах. Може би залъгваше сам себе се, а може би беше благотворна прищявка на неговия ум, но сега му се струваше, че винаги е мечтал за това. Жаждата, която се е криела в тайниците на душата му, накрая се появи и в светлината на неговото съзнание.
И преди беше не лош пианист, а сега — най-добрият в целия свят.
Двадесет и четири
Новината му съобщи Рашаверак, но той вече и сам се бе досетил. На разсъмване се събуди от някакъв страшен сън и не можа да заспи повече. Не успя да си спомни нищо от него, което му се стори странно, защото отдавна бе убеден, че всеки сън може да се припомни веднага след събуждане, стига човек да се постарае както трябва. Спомни си само, че в съновидението си беше малко момче, стоеше в голяма пуста равнина и се вслушваше в неведом властен глас, който го призовава на неизвестен език.
Сънят все още го тревожеше — може би това бе първият удар, който самотата нанася на неговия разсъдък? Не му се седеше вкъщи и той излезе на изоставената обрасла с треви и бурени полянка.
Пълната луна заливаше света със златистата си ярка светлина — всичко се виждаше като на длан. Исполинският цилиндър на кораба на Карелен проблясваше над базите на Свръхвладетелите. До него техните здания изглеждаха като сътворени от човешка ръка. Ян гледаше кораба и се опитваше да си спомни чувствата, които събуждаше някога в него тази грамада. Тогава му се струваше, че това е непостижима цел, символ на всичко, към което напразно се стреми човек. Сега неговият вид изобщо не го вълнуваше.
Всичко бе застинало в тишина. Разбира се, както винаги Свръхвладетелите бяха заети с нещо, но сега не се появяваха. Сякаш Ян живееше съвсем сам на Земята…, и всъщност си беше точно така. Той погледа луната, за да даде възможност на мислите и очите си да отдъхнат с нещо познато и привично.
Виждаше древните, отдавна познати лунни морета. Ян бе ходил в дълбините на космоса, на разстояние цели четиридесет светлинни години, но така и не бе успял да отиде до тези безмълвни равнини от прах, до които имаше само две светлинни секунди. От няколко минути той за развлечение се опитваше да открие с поглед кратера Тихо. А когато го намери, се удиви, че светещото петънце се оказа по-далеч от центъра на лунния диск, отколкото си мислеше. И изведнъж разбра, че тъмният овал на Морето на кризите е изчезнал някъде.
Спътникът на Земята беше обърнал към нея съвсем не това свое лице, което я гледаше от милиони години. Луната се завърташе по друг начин около оста си.
Това можеше да означава само едно. В другото полукълбо на Земята, на материка, на който бяха унищожили така внезапно всичко живо, ТЕ са се опомнили от дългото си вцепенение. Като дете, което се събужда и се протяга в светлината на новия ден, те изпробваха своите нововъзстановени сили.
— Да, ти позна — каза Рашаверак. — Вече не е безопасно да оставаме тук. Може би все още не ни обръщат внимание, но не трябва да се рискува. Ще отлетим, след като натоварим всичко — вероятно след два-три часа.
Той погледна към небето, сякаш се боеше, че там всеки миг може да стане някакво ново чудо. Но там беше спокойно — луната бе залязла и няколко рехави облака плуваха във висините, подгонени от западния вятър.
— Лудорията с Луната все още не е толкова опасна — продължи Рашаверак. — Но ако решат да направят нещо със Слънцето? Разбира се, ще оставим тук прибори и чрез тях ще узнаем следващите им стъпки.
— Аз оставам — изведнъж каза Ян. — Нагледах се на Вселената. Сега ми е интересно само едно — съдбата на моята родна планета.
Почвата под краката му леко се разтресе.
— Очаквах това — продължи Ян. — Щом са променили въртенето на Луната, някъде трябва да се измени и моментът на импулса. Сега се забавя въртенето на Земята. Даже не знам кое ме поразява повече — КАК го правят или ЗАЩО го правят.