Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Все още няма нищо ново — започна той. — Преди няколко минути видях как изчезна в небето следата на вашия кораб. Луната започна да се смалява и тази нейна страна, която винаги е била обърната към Земята, сега почти наполовина е скрита… Впрочем вие сигурно знаете това.
Той замълча, чувстваше се доста глупаво. Имаше сякаш нещо неуместно, дори малко нелепо, в неговото поведение. Свършваше историята на цял един свят, а той говореше като някакъв коментатор на спортно състезание. Но само повдигна рамене и отхвърли подобна мисъл. Във величествените мигове на всички времена често се е ухилвала пошлостта…, но тук, освен той самият, нямаше кой да го забележи.
— За последния час имаше три леки земетресения — продължи Ян. — ТЕ забележително управляват въртенето на Земята, но все пак не съвършено… Наистина, Карелен, все повече се убеждавам, че ми е трудно да кажа нещо такова, което вашите прибори да не са ви съобщили. Може би щеше да ми е по-леко, ако поне бяхте намекнали какво ме очаква и ме бяхте предупредили дълго ли трябва да чакам. Ако не се случи нещо, ще установя отново връзка след шест часа, както се условихме…
Не, слушайте! Сигурно са чакали само да отлетите. Нещо започва. Звездите избледняват. Сякаш цялото небе страшно бързо се покрива с огромен облак. Само че това не е облак. В него има някаква система… Трудно е да се различи, но е нещо като мъглива мрежа от ленти и линии, те постоянно се местят. Сякаш звездите са се заплели в огромна призрачна паяжина.
Цялата тази мрежа засвети… Свети и пулсира, съвсем като жива. Може би наистина е жива… или е нещо по-висше от живот, както всичко живо е по-висше от неорганичния свят.
Струва ми се, че светенето се премества в единия край на небето,… минута, ще отида на другия прозорец.
Да,… можех и по-рано да се досетя. На запад над хоризонта има огромен огнен стълб, някакво пламтящо дърво. То е много далеч, от другата страна на Земята. Знам откъде расте — ТЕ са го пуснали, за да се съединят със Свръхразума. Обучението е завършило и те отхвърлят последните остатъци от материя.
Огненият стълб се издига нагоре, а мрежата става все по-отчетлива, сега не е толкова мъглива. На места като че ли е съвсем плътна,… макар че звездите все още просветват през нея.
Разбрах, Карелен, видях, че и над вашата планета израсна нещо подобно, въпреки че не бе съвсем същото. Може би е част от Свръхразума? Навярно сте скривали истината от мен, за да не съм предубеден,… да бъда един обективен наблюдател. Бих искал да знам какво виждате сега на екраните си и да го сравня с това, което наблюдавам в момента!
Сигурно по този начин той говори с вас, с такива очертания и цветове? Помня, че на екраните ви в кабината на вашия кораб се появяваха някакви петна — това бе зрителен език, понятен за очите ви.
Сега сред звездите проблясват и танцуват някакви лъчи — съвсем като северно сияние. И може наистина да е така — силна магнитна буря. Долината, планините… — всичко е осветено по-ярко, отколкото през деня… Червени, златни, зелени ивици пробягват по небето… Не може да се опише с никакви думи… Несправедливо е, че само аз мога да видя това — не съм и мислил, че може да съществуват подобни цветове…
Бурята утихва, но огромната мъглива мрежа е още тук. Изглежда северното сияние е само страничен продукт от някаква енергия, която се освобождава там, в стратосферата…
Минута, има нещо ново. Някакво олекване в телата. Какво означава това? Пуснах молива — той пада бавно, като перо. Нещо става с гравитацията,… излезе силен вятър,… в равнината клоните на дърветата се огъват и се чупят.
Разбирам… Атмосферата се разрежда. Камъните и дърветата се издигат нагоре, сякаш Земята иска да тръгне след ТЯХ в небето. Вихърът вдигна облаци прах. Не виждам… Може би скоро ще се проясни.
Да… Сега е по-добре. Всичко е пометено от повърхността… Прахът се разсейва. Интересно, дълго ли ще издържи това здание? Става все по-трудно за дишане… Ще се опитам да говоря по-бавно.
Отново виждам добре. Огненият стълб е на мястото си, но се повдига, изтънява,… като смерч, който се скрива в облаците. И… как да го предам? — обхвана ме такова вълнение! Не е радост и не е скръб… Беше някакво чувство за пълнота, за завършеност. Може да ми се е сторило. Или е внушено отвън? Не знам.
А сега… не, не мога да се начудя… светът е пуст. Съвсем пуст. Както когато слушаш радио и изведнъж всичко се изключва. Небето отново е ясно… Мрежата от мъгла изчезна. Къде ще отиде ТО сега, Карелен? И на онази планета ли пак ще му служите?