Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Те все още си играят — каза Рашаверак. — Нима има много логика в постъпките на едно дете? Това цялото, което възникна от вашето племе, в много отношения е още дете. То още не е готово да се съедини със Свръхразума. Но скоро ще стане и това, и тогава цялата Земя ще остане на твое разпореждане.
Не беше довършил мисълта си и Ян го допълни:
— Ако самата Земя не престане да съществува.
— Разбираш, че има и такава опасност и въпреки това искаш да останеш?
— Да. Прекарах вкъщи пет… или вече шест години? Да става каквото ще — за нищо няма да съжалявам.
— И ние се надявахме, че ще пожелаеш да останеш — бавно каза Рашаверак. — Ако останеш, ще можеш да ни помогнеш и на нас в някои неща…
Огнената следа на звездолета се изтъни и угасна някъде зад орбитата на Марс. Ян си мислеше, че единствен той от милиардите хора, които бяха живели и умрели на Земята, е преминал по този път. Никой никога повече нямаше да го извърви.
Цялата Земя му принадлежеше. Нямаше недостиг за нищо, бяха достъпни всички материални блага, за които можеше да се мечтае. Но това вече не го привличаше. Не го плашеха нито самотата на безлюдната планета, нито присъствието на това, което още бе тук, съвсем близо, но скоро щеше да потърси неведомата си съдба. Сигурно когато то си отидеше, щеше да остави след себе си такава бурна и разпенена следа, че Ян заедно с всички загадки, които още го занимаваха, нямаше да оцелее.
Но и това нямаше значение. Той постигна всичко, което искаше — би било непоносимо скучно да влачи безцелно съществувание на опустялата планета. Можеше да отлети със Свръхвладетелите, но какъв смисъл имаше това? Той, както никой друг, знаеше, че Карелен някога каза самата истина: „Звездите не са за хората!“
Ян остави зад себе си нощната тъмнина и влезе през широките врати в базата на Свръхвладетелите. Огромните й размери съвсем не го провокираха, всичко грамадно само по себе си не означаваше вече нищо. Червените светлинки мъждиво просветваха — енергията, която ги поддържаше, щеше да стигне за цял век. От двете страни на пътя стояха изоставените от Свръхвладетелите машини — Ян никога нямаше да узнае тайната на техните устройства и предназначения. Той ги отмина, покатери се ловко по грамадните стъпала и накрая се добра до кабината.
Тук още цареше духът на Свръхвладетелите, още работеха техните прибори и изпълняваха волята им, макар че ги делеше огромно разстояние. Какво можеше да добави Ян към потока от информация, който те изпращаха в пространството?
Той се покатери на високата седалка на пилота и се постара да се настани по-удобно. Очакваше го вече включеният микрофон и сигурно всяка негова стъпка се следеше от някакво подобие на камера, но той не можеше да го открие.
Зад пулта за управление, изпълнен с множество непонятни прибори, към звездната нощ гледаха широки прозорци — виждаше се долината, която спеше под вече изтънялата луна, виждаше се и далечният планински хребет. Из долината се виеше река, тук-там проблясваше някое водно завихряне или плиснала вълна. Всичко бе изпълнено с невероятен покой. Може би така е било и в мига на раждането на човека — същото, както в неговия последен час.
Някъде в пространството, неизвестно на колко милиона километра, Карелен, разбира се, чакаше. Странно бе да се мисли, че корабът на Свръхвладетелите се отдалечава от Земята почти със същата скорост, с която и сигналът, който Ян щеше да изпрати към тях. Почти, но все пак не толкова бързо. Преследването щеше да е дълго, но неговите думи щяха да стигнат до Попечителя и с това Ян щеше да изпълни дълга си пред него.
Ян се питаше колко от случилото се влизаше в предварителните планове на Карелен и колко бе плод на внезапно откритие или гениална импровизация. Нима преди почти сто години Попечителят умишлено допусна неговото тайно бягство от Земята, за да може сега той да изиграе тази роля? Струваше му се малко вероятно. Едно обаче беше ясно — Карелен отдавна е носил в себе се някакъв грандиозен, сложен замисъл. Той е служил на Свръхразума и в същото време го е изучавал с всички средства. Ян подозираше, че Попечителят се ръководи в действията си не само от любопитството на учения. Може би Свръхвладетелите мечтаят да узнаят някога достатъчно за могъщите сили, на които служат, и да се освободят от това странно робство.
На Ян му бе трудно да повярва, че той е в състояние да прибави нещо към техните познания. „Говори ни за това, което виждаш — му беше казал Рашаверак. — Картината, която ще бъде пред очите ти, ще се предава и от нашите камери. Но вероятно ти ще я разбереш и осмислиш по съвсем различен начин, което може би ще ни обясни много неща.“ И Ян бе решил да се постарае с всички сили.